![Чуждоземецът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/6/chuzhdozemect-bg-download.jpg)
Чуждоземецът [bg]
- Автор: Бьюкенен Кол
- Серия: Сърцето на света #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-787-9
- Переводчик: Ангел Ангелов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Чуждоземецът [bg]». Краткое содержание книги:
Мулето нетърпеливо дръпна юздата в ръката на Аш.
— За малко ми се размина — призна той и успокои животното. — Какво се случва, откакто ме няма?
— Нищо интересно — сви мощните си рамене Барача. — Всички се молехме за безопасното ти завръщане.
Докато говореше, той сложи ръка върху носа на мулето на Аш и втренчи поглед в очите на животното, което застина неподвижно и утихна.
— Кой е този? — попита Барача и Нико отмести поглед от медитиращите рьошуни в средата на площада.
Той погледна множеството татуировки на мъжа, изрисувани по тъмната му кожа — миниатюрен текст на алхази, който го покриваше изцяло, дори и брадатото му лице. Без съмнение това бяха свещени стихове, с каквито беше чувал, че обичат да се украсяват тези пустинни мъже. Тъмните му очи се плъзнаха по Нико, преди да се върнат върху Аш.
— Моят ученик — отвърна Аш и Нико забеляза едва доловимата промяна в изражението на Барача — за един много кратък миг мускулите на лицето му се стегнаха от изненада.
Барача се усмихна и погледна втренчено Нико.
— Значи има много да учи, за да се покаже достоен.
Нико си помисли, че усмивката му е фалшива, и реши, че мъжът му се присмива. Вътре в него припламна искра на гняв. Това събуди в него желание да се докаже по някакъв начин.
Нико посочи горичката от дървета мали в средата на площада.
— Тези дървета — защо стоят така отделно? — попита той.
— Отделно? — учуди се Барача с ръце на кръста и се обърна да ги погледне.
— Да. Учителят Аш ми каза, че засаждате мъртвите Клейма в гората отвън. Чудех се защо тези седем растат тук.
— Не можеш ли да отгатнеш? — подложи го на изпит мъжът алхази.
Вече го беше сторил. Затова беше задал въпроса.
— Предполагам, че тези дървета са поникнали от Клейма, които все още… дишат. Затова те самите раждат семена.
— Акцентът ти не ми е познат, момче. — Барача наклони глава на една страна. — Откъде си?
— Бар-Кхос — отвърна Нико и се изненада от гордостта, с която го каза.
— Мерсиянец? Трябваше да се досетя, толкова си дребен и недохранен. — Алхази отново му се усмихна подигравателно.
— Ние, мерсиянците, се справяме достатъчно добре — отвърна му със същия тон Нико, — за да държим манианците на разстояние през последните десет години.
— Така е — призна Барача и сложи ръка върху врата на мулето на Нико, което трепна. — Но докато си тук, трябва да пазиш тези думи за себе си. Може би учителят ти е забравил да ти обясни някои неща. Тук имаме хора от всяко кътче на Мидерес. Не говорим за политика.
— Тогава ти предлагам да не предизвикваш такива разговори — тихо се намеси Аш.
Алхази изгледа стария чуждоземец. Аш отвърна на погледа му.
Барача изсумтя, обърна се и се отдалечи, без да каже и дума повече.
— Корав мъж — промърмори Нико, докато наблюдаваше как Барача се оттегля.
— Дълбоката пустиня създава корави мъже — отвърна Аш. — И огромната й празнота ги дарява със силно въображение. Предупреждавам те, докато си тук, не предизвиквай никого, особено този мъж. А сега ела. Имаме много неща за вършене, преди да се нахраним.
Ядоха от киша и вареното месо, останали от обяда, тъй като пропуснаха обедното хранене, докато успеят да изтъркат мулетата и да си облекат нови дрехи. Когато приключиха, Аш го заведе в общата стая, където Нико щеше да живее с другите ученици от ордена, и го остави да се настани.
Старецът си тръгна толкова бързо, че когато Нико се озова сам в коридора пред общата стая, той се зачуди какво да прави. Усещаше новата черна роба корава и тежка върху раменете си и леко ухаеща на борови иглички. Съсредоточи се в продължение на няколко мига, както го беше учил старецът, и след това отвори вратата.
Стаята беше голяма — с големи лакирани дървени греди на тавана и каменен под. Прозорците гледаха към двора. От двете страни бяха подредени легла. Помещението беше празно, с изключение на двама ученици, които седяха на леглата си. Единият се беше захванал да зашие скъсаната си роба и съсредоточено беше сбърчил вежди. Беше не повече от петнайсетгодишен и бялото му бельо висеше върху дребното му тяло. Другият ученик беше горе-долу на възрастта на Нико. Той лежеше по гръб и четеше книга, дългата му коса блестеше като слама на светлината, която проникваше през големите прозорци. И двамата вдигнаха очи, когато Нико тихо влезе в стаята.