Галвестън [bg]

Гледах я втренчено. Носът й беше подут и зачервен, стоеше шокирана и само примигваше с очи, лъщящи от влага, кървави капиляри разкъсваха еклерите й. Сигурно още бе друсана. Дишаше тежко.

Зашлевих я през лицето и тя се строполи напреки на леглото.

— Оня тип, Трей… ми каза, че знаел — изскимтя тя. — Показа ми вестника!

— Моят живот — казах аз. — Животът на онова малко момиченце. Ти каза ли му за нас?

— Какво…? Не…

Прегънах колана в ръце и изплющях с него.

— Рой, Рой! — Тя търсеше думите, ридаеше, вдигнала нагоре ръце. — Тоя Трей разпитваше за теб. Пита ме още първия път, когато ме срещна — на сутринта, когато всички бяхме навън. Казах му, че си корав тип, че си ни чичо и си доста опасен. Това е. Мислех, че си си тръгнал. После ме черпи бира. Това само му казах. Той ми показа… показа ми вестника…

— Всичките ти приказки за прямотата… А не ти ли дойде на ум да ми кажеш, че си убийца?

Тя само поклати глава, забила поглед в земята.

— Недей. Той… той…

— Направи ме съучастник. Онова малко момиченце…

Тя поклати глава.

— И започваш да проституираш в мига, в който ми видиш гърба.

— Гърба ли? Мислех, че си заминал! Ти нищо не каза. Просто избяга. После оня тип ми предложи бира и каза, че си си взел багажа. Трябваше да изкарам пари. Ти какво очакваше да направя? И какво ти пука изобщо? — Изглеждаше твърде зашеметена да се изправи, главата й увисваше на врата, заваляше думите.

— Откъде са ти тия синини?

Тя придърпа надолу полата си, сви рамене и подгъна крака.

— От същото място, откъдето е роклята?

Тя издаде продължителен, картечен звук, сякаш не можеше да си поеме дъх, и скри лице в коленете си, дишайки на пресекулки.

— Боже мой, ама и аз съм едно тъпо копеле! — Приведох се над нея и оставих тежката катарама да се полюшва пред лицето й. — Нямаше да има значение, но ти помъкна и онова момиченце с теб. Взе я от къщата й, а сега я набърка в това. И мен също. Ами ако случайно те хванат, че си продаваш дупенцето? Тогава какво? Да му се не види, не разбираш ли, че е незаконно все пак? Да забравим всичките му там достойнство, безопасност и т. н. — какви ги вършиш бе, мамка ти?

Стиснах я силно за брадичката и завъртях лицето й нагоре. Ноздрите й трепереха, а в оцъкления й поглед гореше яростна треска, която ми приличаше на истинска, едва сдържана лудост.

— Ами онази жена оттатък? Вдигни си главата. Погледни ме! Оная жена. Смята да вика ченгетата заради теб. Да се обади в социалните служби за Тифани. Да им каже, че една курва си е зарязала детето тук. И знаеш ли къде заминава Тифани? Представяш ли си какво е да те гледа приемно семейство? Слушаш ли ме? Погледни ме бе, няма време да се самооплакваш, измет проклета!

Тя пак извърна лице и поклати глава. Повтаряше „не“ непрекъснато.