Пленница на любовта
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Марева-Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленница на любовта». Краткое содержание книги:
Прокълнат от вековете, могъщият викинг Торн е осъден да бъде роб на една жена. Розалин обаче е тази, която е истински окована в доброволно пленничество от очарователния варварин, който я запраща обратно в древността — едно пътешествие, изпълнено с чувствени открития.
— Просто ще се върнем там ден по-рано, преди да изхвърчиш към Валхала и ще попречим на другото ти аз да предизвика сър Джон.
Погледна я така, сякаш го бе помолила да си отреже главата.
— Не мога да се изправя лице в лице със себе си. Небесата ще се разтърсят…
— Стига с тия скандинавски преувеличения — смъмри го тя. — Не те карам да се срещаш със себе си. Аз ще се погрижа за това. Ти просто се потруди сър Джон да си легне рано вечерта.
Той стана, удари длани върху бюрото и се наведе напред. Така бе присвил сините си очи, че тя се отдръпна леко уплашена. Не можеше да си представи какво го бе провокирало, но викингът определено бе ядосан. Не я държа дълго в неведение.
— И как точно ще се погрижиш, Розалин?
Изрече въпроса много бавно и с обвинителен тон. Тя усети, че си е представил най-лошото и това събуди нейния собствен гняв.
— Какво си въобразяваш, Торн? Нима сериозно си помислил, че ще нараня теб или другото ти аз, само за да… запазя…
Не довърши изречението. Разбра, че е сбъркала в извода, понеже Торн изглеждаше стреснат от думите й. Той потвърди последното й заключение:
— Не се бях сетил за това.
— Тогава какво?
Пак не довърши. Хрумна й единствената причина, която би предизвикала подобна реакция у него и се разсмя. Ревнуваше я. И то от себе си. Беше абсурдно, но и трогателно. Никой не я бе ревнувал така.
— Не е забавно — изръмжа той.
— Не, разбира се — съгласи се тя, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Но идеята ми бе само да отвлека вниманието на другия Торн, докато ти заведеш сър Джон в покоите му.
— И как ще го постигнеш?
— Ти не си ли чувал, че някои хора разговарят?
— Интересите му бяха само два и не включваха разговори.
— Битки и… жени? — опита се да познае тя и едва не се засмя повторно, спомняйки си какво бе казал за нуждите си по-рано. — И през всичките тези векове си прибавил само огромния си апетит?
Той бе започнал да се дразни от веселото й настроение и се сопна:
— Не, има още един — подобаващото обучение на моята жена.
Розалин съзнаваше, че го казва нарочно, но пак се хвана на уловката му. Разсърди се, стана и се наведе през бюрото, като главата й почти опря в неговата. Очите й хвърляха мълнии.
— Не преминавай границата на приемливото, културисте. Не използвай думата „обучавам“ в контекст, който не е свързан с работа. Кога ще проумееш, че днес жените и мъжете са равни?
— Посочи ми в какво — заяде се той.
— Не говоря за мускули и ръст. Предполагам, че си наясно.
— Наясно съм. Говориш за това винаги да имаш последната дума. Според теб това равенство ли е?
Тя замълча. Нима бе показвала чувство за превъзходство, без да се усети? Бе ли оставила да я подведе фактът, че той не знае почти нищо за нейното съвремие? Нима го бе смятала за глупак? Той просто бе първичен в някои аспекти на мисленето си, особено що се отнася до жените. Но това бе съвсем естествено, като се вземе предвид, че за последен път го бяха призовавали преди поведе от двеста години. През седемнадесети век двата пола определено не са били равни.
Предполагаше, че му дължи едно голямо извинение. Сигурно неведнъж бе ранявала гордостта му, макар и неумишлено. Но не искаше да го признае сега, докато все още не му бе простила шегата за обучението. В този момент би приветствала всяка външна намеса с едно единствено изключение — персоната, която влезе. Нейният кошмар — Бари Хортън.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
— Какво правиш тук, Роузи? Не ти ли казах да си останеш днес вкъщи?
Наистина се бе омъжила за този човек в променения свят. И въпреки че бе прочела името върху книгите, този факт я объркваше. А Бари бе съвсем различен. Сивите му очи си бяха същите, разбира се. Но сламенорусата му коса бе дълга и неподдържана, облеклото — небрежно и размъкнато, а не спретнато, както обикновено. Далеч нямаше изискания академичен вид, към който винаги се бе стремял.
Изненадал я бе с въпрос, на който не знаеше какво да отговори. Колко мило от негова страна. Не можеше просто да каже „Виждам, че си заета, ще поговорим по-късно“. Не, не и Бари. Беше грубиян до мозъка на косите си, самият му тон целеше да я изнерви.
— Така ли? — отвърна хладно тя. — Не си спомням.
Не се сдържа и добави:
— Дори и да си, да не мислиш, че…
— Пак ли трябва да те уча на покорство? — прекъсна я той и тръгна към нея.
Изражението и думите му бяха открито заплашителни. Личеше, че и друг път й бе давал уроци по смирение. Невероятно. Нима бе започнал да бие жена си? И явно не се интересуваше от хорското мнение, щом бе изрекъл нещо подобно в присъствието на Торн.
От друга страна, той дори не бе погледнал към викинга. Държеше се така, сякаш не съществува, а средновековните им дрехи не предизвикаха никакъв коментар, въпреки че пищните й жълти одежди не бяха толкова странни колкото меча на Торн и гамашите му с кръстосани ремъци, все пак човек би очаквал някаква подигравка от жлъчния Бари…