Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
Вчера замалко да стана свидетелка на убийство, да не говорим, че бях на няколко крачки от куршума, при това на оживено място в центъра на Ню Йорк. А ето ме сега по петите на напълно непознат само защото заради колелото и качулката напомняше на фигурата от картината ми. Как бе възможна такава прилика? Замислих се, но никакъв отговор не ми идваше наум. Най-сетне светлината се смени, огледах се за коли в двете посоки и едва тогава стъпих на платното.
Минах през железните порти на площада на ООН и хукнах по стълбите. От другата страна на бетонната настилка, на каменна пейка, седеше възрастна жена, облечена в черно, и хранеше гълъбите. Главата й бе загърната в черен шал, от време на време се привеждаше напред, подхвърляше жито към наобиколилите я сребристи птици, които гукаха и подхвръкваха на гъст бял облак. Пред нея стоеше мъжът с велосипеда.
Застинах намясто и не смеех да откъсна очи от тях, чудейки се какво да правя. Старицата вдигна поглед, видя ме и каза нещо на непознатия. Той кимна отривисто, обърна се, подкара велосипеда с едната ръка и бързо заслиза по стълбите в другия край, по посока на реката. Стегнах се и затичах след него. Истинска вихрушка от гълъби се издигна от терасата и скри всичко от погледа ми. Без да спирам, вдигнах ръка, за да се предпазя от пърхащите им криле.
Долу, с лице към реката, се издигаше статуята на огромен бронзов селянин, подарък от руското правителство. Човекът претопяваше сабята си, за да я превърне в рало. Пред мен бяха ледената Ийст Ривър и огромният рекламен надпис „Пепси Кола“ на Куинс на отсрещния бряг, който пушекът от близките комини скриваше от време на време в зависимост от посоката на вятъра. Отляво се простира покрита със сняг градина и ливада, опасана с дървета. Не се виждаха стъпки. Покрай реката имаше насипана с чакъл алея, отделена от градината с ниски дървета, чиито корони бяха оформени в най-различни фигури. И там беше пусто.
Къде изчезна този човек? От градината нямаше изход. Върнах се при стълбите на площада. Възрастната жена си бе тръгнала и само на входа за посетители забелязах някаква сянка. Отвън на стойката за велосипеди стоеше неговото колело. Как ли е успял да мине покрай мен, без да го забележа, питах се, докато забързано крачех към входа. Вътре освен дежурния от охраната, потънал в разговор с млада рецепционистка зад овално бюро, не се виждаше жива душа.
— Извинете — прекъснах ги аз, — минавал ли е оттук мъж с бял анцуг?
— Не съм забелязал — призна охранителят, очевидно подразнен от намесата ми.
— Къде в сградата бихте се насочили, ако искате да се уедините? — не се отказвах аз. Този път успях да привлека вниманието им. И двамата ме погледнаха така, сякаш бях потенциален анархист. Побързах да обясня: — Ако искате да останете сам, да се откъснете от тълпата за малко.
— Делегатите обикновено използват Залата за медитация — обясни охраната. — Много е тихо. Ето там. — Той посочи вратата в дъното на мраморното фоайе с под на шахматно подредени розови и сиви плочки, до която се издигаше витраж на Шагал в синьо и зелено. Кимнах в знак на благодарност и се отправих натам. Влязох в Залата за медитация и вратата се затвори безшумно след мен.
Озовах се в дълго мрачно помещение, което приличаше на крипта. Близо до вратите бяха подредени няколко реда ниски пейки, в една от които едва не се спънах. В центъра се виждаше плосък камък с формата на ковчег, осветен от тънък лъч светлина. В стаята бе съвършено тихо, хладно и доста влажно. Изчаках, докато очите ми свикнат с мрака.
Седнах на една от ниските пейки. Оставих куфарчето отстрани и се загледах в каменния блок, който бе на една ръка разстояние. Огрян от светлинния лъч, той сякаш плаваше в открития космос и излъчваше странно трептене. Ефектът беше успокоителен, почти хипнотичен.
Усетих, че вратата зад мен се отвори все така беззвучно и в залата за кратко нахлу лъч светлина. Понечих да се обърна, но нечий шепот ме спря.
— Не викай — промълви някой зад мен. — Няма да те нараня, но трябва да пазиш тишина.
Познах гласа и сърцето ми заблъска учестено. Скочих и се извърнах рязко, вече бях с гръб към камъка.
Току до себе си съзрях Соларин, в чиито зелени очи се отразяваше силуетът на каменния блок. От рязкото ставане ми се зави свят. Потърсих пипнешком опора в камъка зад мен. Соларин ме наблюдаваше спокойно. Носеше сивите панталони от предишния ден, ала сега бе и с черно кожено яке, на чийто фон лицето му изглеждаше още по-бледо.
— Седни — нареди той тихо. — Тук до мен. Имам само минутка.
Краката ми бяха омекнали, затова го послушах. Не казах нищо.