Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Тази обща черта помежду им предизвика странни емоции в нея. Ненадейно тя си представи как присъствието на двама души прогонва студенината и болезнената самота от същата всекидневна, с нейното оскъдно обзавеждане и иззиданата от камъни камина. Мъж и жена, седнали пред игривите пламъчета, четат книги, пият топъл шоколад, слушат ромола на сипещия се върху стъклените капаци дъжд и… сред целия този уют чифт тъмнозелени очи се вглеждат в нея, с онази жажда за интимност, която бе виждала и друг път…
„Стоп!“ — заповяда Керълайн на въображението си, което толкова безотговорно й надяна розови очила, и отново се върна към студенината, символизираща живота на Лоурънс Елиът. Сам. Заключен в собствените си спомени и отчаяно търсене. Да, наистина, понякога този благороден човек предлагаше опита и жилището си на децата и животните на други хора, но те му бяха само гости.
Въпреки няколкото издайнически камъчета, нямаше никакъв кокер шпаньол във всекидневната, както и в просторния кабинет, пълен със старателно подредени купища ветеринарни списания и множество книги. Нямаше го и в първата спалня, чието ярко обзавеждане я правеше много по-различна и по-топла от останалите стаи.
Това бе мястото, натъжи се Керълайн, което символизираше единственото спасение за него от затвора му… стаята, предназначена за Холи след нейното завръщане.
„О, Лоурънс. Трябва да живееш своя живот. Трябва да позволиш на нещо — на някого — да те докосва.“
А може би все пак той не бе съвсем сам? Керълайн колебливо тръгна към отворената врата на стаята, която бе спалнята на господаря. Може би вътре ще открие някакво доказателство, че измъченият, но толкова привлекателен мъж е дал поне на физическите си потребности малко свобода. Някое забравено парфюмче върху тоалетката или любовен роман на нощното шкафче до леглото?
Нищо. От спалнята на Лоурънс лъхаше още повече студ и вероятно щеше да се окаже най-самотната стая от всички, ако не бе присъствието на заспалия кокер шпаньол, свил се на топче върху своята възглавничка, но не на пода, а по средата на леглото.
Керълайн се усмихна нежно, внезапно решила че златистото кученце несъмнено спеше с Лоурънс, защото той никога не би го изпъдил на пода, след като то предпочиташе леглото.
„Надявам се, че се сгушваш до него. Надявам се, че той се радва на твоето присъствие и топлинка.“
Преди да подложи ръката си под нослето на Минди, за да я събуди, Керълайн хвърли още един поглед на стаята. В нея, както и в останалите помещения, нямаше нищо лично и строго интимно. Не се виждаше дори и една снимка от мистериозно зарязания от Холи албум в нощта, когато е изчезнала завинаги.
Снимките сигурно бяха скрити някъде и само когато Лоурънс оставаше съвсем сам, ги изваждаше. Но не и тази вечер, не, когато къщата му бе отворена за обожаващите го, но любопитни очи на чуждите хора. Доктор Елиът бе местният исакуански герой, силно уважаван и страшно интересен. Те, разбира се, знаеха всичко за него: бяха го гледали по националната телевизия.
Лоурънс нямаше много тайни, но това, което му оставаше — семейните фотографии, той пазеше ревностно само за своите тъмнозелени очи.
До десет и половина вечерта се родиха само шест кученца, но децата трябваше да стават рано за училище и едно по едно си заминаха. Лоурънс и Керълайн останаха сами.
Кети поиска да излезе. Съпроводиха я навън, под златистите лъчи на едно фенерче. Керълайн забеляза, че оградата, върху която Минди се изпишка, опасваше само малка част от неговата собственост. Трапезарията гледаше към обширна ливада. В единия ъгъл се виждаха конюшня и дворче към нея. Цялото останало имение бе покрито с храсти и диви цветя, които се бяха ширнали чак до боровата горичка в далечината.
В тишината и спокойствието на нощта Керълайн се помоли дано поне тук той да намери покой от преследващите го призраци.
В единадесет и четиридесет и пет Кети роди и последното си кученце. Керълайн изживяваше с трепетно вълнение всеки момент — от облизването от майката на полепналата по неподвижните телца плацента, до вдишването на първата глътка въздух. Постепенно обаче се успокояваше и при последното кученце страхът й почти бе преминал… Всички мъничета се справиха добре в прехода си от живота в утробата към големия свят. Да, Лоурънс наистина заши пъпната връв на всяко едно от тях и помогна за първото вдишване, но според него тази модерна медицинска интервенция до голяма степен бе ненужна.
Единствено последното бебе се оказа, че има нужда от помощта му… от нейната помощ.