Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Ако бях на Полис Плаза вместо на Федерал Плаза, щях да отговоря на такъв саркастичен въпрос с нещо от рода на „Можете ли да си представите колко по-ужасно щеше да е, ако престъпникът не е бил с белезници?“ Но сега не беше нито времето, нито мястото за шегички. Бяха убити много невинни хора и живите бяха длъжни да обяснят причините. Въпреки това крал Джак не започваше добре с поданиците си.
Излишно е да споменавам, че никой не отговори на въпроса, който изглеждаше, пък и си беше реторичен. Винаги е най-добре да оставиш шефа си да побеснее малко. За негова чест, той бесня само още една-две минути, после седна и се втренчи през прозореца. Погледът му бе насочен към финансовия квартал, тъй че нямаше мрачни асоциации с летището, освен ако случайно не притежаваше акции на „Трансконтинентал“.
Между другото, Джак Кьоних беше от ФБР и съм убеден, че Тед Наш не обичаше други феберейци да му говорят така. Като полуцивилен, аз също не си падах по този стил, но Кьоних бе шефът и всички бяхме от спецчастта. От екипа. Кейт беше от същата федерална институция и имаше опасност за кариерата й, както и за тази на Джордж Фостър, но той бе избрал леката работа и бе останал при труповете.
Крал Джак явно се опитваше да се овладее. Накрая погледна Тед Наш.
— Съжалявам за Питър Горман. Познаваше ли го?
Наш кимна.
Кьоних се обърна към Кейт.
— С Фил Хъндри бяхте приятели.
— Да.
Дойде моят ред.
— Сигурен съм, че сте губили приятели от службата — каза той.
— Знаете колко е тежко.
— Да. С Ник Монти бяхме станали приятели.
Джак Кьоних пак се втренчи в празното пространство. Мислеше за много неща, убеден съм. Беше време за почтително мълчание, което продължи около минута, но всички знаехме, че трябва да се залавяме за работа.
— Капитан Стайн ще дойде ли? — навярно малко недипломатично попитах аз.
Кьоних ме изгледа.
— Той пое прякото ръководство на наблюдателните групи и няма време за съвещания.
Човек никога не знае какво правят шефовете и какви дворцови интриги се вихрят, така че е най-добре да не ти пука. Прозях се, за да покажа, че съм изгубил интерес и към въпроса си, и към неговия отговор.
Той се обърна към Кейт.
— Добре, разкажи ми какво се е случило. От самото начало.
Тя очевидно бе подготвена и хронологично му описа днешните събития, сбито, но без да бърза.
Кьоних слушаше, без да я прекъсва. Робъртс си водеше записки. Някъде се въртеше касетофон.
Кейт спомена, че съм настоял да идем при самолета, както и факта, че нито тя, нито Фостър са го смятали за нужно.
По време на целия разказ лицето на крал Джак остана безизразно. Не вдигаше вежди, не се мръщеше, не потръпваше, не кимаше, не клатеше глава и определено не се усмихваше. Беше опитен слушател и нищо в поведението му нито окуражаваше, нито обезсърчаваше свидетеля.
Кейт стигна до момента, в който се бях върнал на втората палуба на боинга и бях открил, че палците на Хъндри и Горман липсват. После замълча, за да събере мислите си. Кьоних ме погледна и макар че не ми даде одобрителен знак, разбрах, че няма да ме отстрани от случая.
Кейт продължи да излага събитията, като представяше само фактите и оставяше предположенията и теориите за по-късно, ако Кьоних пожелаеше да ги чуе. Имаше удивителна памет за подробностите и поразителна способност да не ги разкрасява. Искам да кажа, в подобни ситуации, когато бях на килима пред шефовете, и аз се опитвах да не разкрасявам детайлите, освен ако не пазех гърба на някой приятел, но както е известно, в паметта ми има много бели петна.
Кейт завърши с думите:
— Джордж реши да остане, за да поеме местопрестъплението.
Всички се съгласихме и помолихме полицай Симпсън да ни докара тук.
Погледнах си часовника. Разказът бе отнел четиридесет минути. Наближаваше осем, часът, в който мозъкът ми обикновено се нуждае от алкохол.
Джак Кьоних се отпусна назад на стола си и видях, че обмисля чутото.
— Изглежда, Халил е действал само на една-две крачки пред нас — каза той.
Реших да отговоря.
— В спорта това е достатъчно. Вторият просто е първият губещ.
Господин Кьоних ме изгледа, после рече:
— Вторият е първият губещ. Откъде сте научили това?
— От Библията, струва ми се.
Той се обърна към Робъртс.
— Почини си малко. — Хал остави молива си. — Разбрах, че сте подали молба за прехвърляне в отдела за ИРА — каза ми Кьоних.
Прокашлях се.
— Ами, да, но…
— Изпитвате ли лична омраза към Ирландската републиканска армия?