Морт беше прочел това писмо два пъти, след това къщата се разтресе от гръмогласния му смях — за щастие, беше празна. Беше слушал за разкъсващ смях и този сигурно беше такъв — той чувстваше, че ако не спре скоро, наистина ще се разкъса на две и червата му ще се изсипят на пода. Преди малко беше готов да се самоубие с хапчетата за сън на майка си, а те искаха да разберат дали не се е разсърдил за начина, по който е набран разказът! Беше очаквал да открие, че кариерата му е съсипана още преди да е започнала, а те искаха още! Още!
Той се разсмя — по-точно, зави — докато разкъсващият му смях не се превърна в истеричен плач. После седна на канапето, препрочете писмото на Чарлз Палмър и заплака, докато не се разсмя отново. Най-накрая отиде в стаята си и легна върху възглавниците, наредени по любимия му начин, а после заспа.
Беше се отървал. Това беше крайният резултат. Беше се отървал и после не беше правил нищо такова, а всичко се беше случило преди хиляда години, така че защо трябваше да се връща и да го преследва отново?
Не знаеше, но смяташе да спре да мисли за това.
— И то веднага — каза той на празната стая и рязко тръгна към кафеварката, като се опита да не обръща внимание на главоболието.
„Знаеш защо мислиш за това сега.“
— Млъкни. — Той приказваше с весел, дори игрив тон… но докато вдигаше кафеварката, ръцете му трепереха.
„Няма начин да криеш вечно тези неща. Може да си много болен, Морт.“
— Млъкни, предупреждавам те — каза той с веселия си игрив глас.
„Може да си много болен. Всъщност може да имаш нервно раз…“
— Млъкни! — извика той и захвърли кафеварката с всичка сила. Тя прелетя над плота, през цялата стая, превъртя се във въздуха няколко пъти, изхрущя в остъклената стена, счупи се и падна на пода. Той погледна към остъклената стена и видя дълга сребриста зигзагообразна линия, стигаща чак до тавана. Започваше от мястото, където се беше ударила кафеварката. Почувства се почти като човек, който има същата пукнатина точно в средата на мозъка.
Но гласът беше замлъкнал.
Влезе флегматично в стаята, взе будилника и се върна в дневната. Докато вървеше, нагласи будилника на десет и половина. В десет и половина щеше да отиде в пощата, да вземе пакета си от Федералния експрес и бавно да пристъпи към задачата да остави този кошмар зад себе си.
Дотогава обаче щеше да спи.
Щеше да спи на канапето, където винаги беше спал най-добре.
— Нямам нервно разстройство — прошепна той на гласеца, но гласецът не искаше да спори. Морт помисли, че може да го е уплашил. Надяваше се да е така, защото гласецът със сигурност беше уплашил него.
Очите му откриха сребристата пукнатина в остъклената стена и неохотно я проследиха. Сети се как беше отключил с ключа на камериерката. Колко мрачно беше в стаята и как очите му трябваше да свикнат с мрака. Голите им рамене. Уплашените им очи. Той се беше развикал. Не помнеше какво — а никога не беше посмял да попита Ейми, — но сигурно са били някакви заплашителни ругатни, ако се съдеше по очите им.
„Ако някога трябваше да получа нервно разстройство — помисли си той, като гледаше безсмислената пукнатина с формата на мълния, — то щеше да е тогава. По дяволите, писмото от «Тримесечник на Аспен» бе нищо в сравнение с това — да отвориш вратата на мотелска стая и да видиш жена си с друг мъж — мазен агент по недвижими имоти от някакъв затънтен град в Тенеси…“
Морт затвори очи, а когато ги отвори отново, то беше, защото чу друг глас. Гласа на будилника. Мъглата се беше изчистила, слънцето беше изгряло и беше време да отиде до пощата.
43
По пътя изведнъж се почувства сигурен, че Федералният експрес ще дойде и отмине… а Джулиет ще надникне от гишето, после ще да поклати глава и ще му каже, че за него няма нищо за съжаление. А неговото доказателство? Щеше да изчезне като дим. Това чувство беше ирационално — Хърб беше внимателен човек — човек, който не дава обещания, които не може да изпълни, — но беше прекалено силно, за да му се противопостави.
