Камера помътняла
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камера помътняла». Краткое содержание книги:
— Както когато купуваш дрога — отвърна Арктър. — При наркосделките. Като сега.
Той извади портфейла си.
— Давам ти парите, нали така?
Дона кимна, гледайки го послушно (всъщност най-вече от учтивост), но с чувство на собствено достойнство. С някаква резервираност.
— А в замяна ти ми даваш дрогата — продължи той, изваждайки банкнотите. — Под „купуване“ имам предвид разпространените из целия огромен свят на бизнеса сделки като тази, която осъществяваме в момента, наркосделката.
— Мисля, че разбирам — отговори тя. Големите й черни очи гледаха спокойно, но внимателно. Тя искаше да научи тези неща.
— Когато ограби оня камион с кока-кола оня ден, колко бутилки открадна? Колко каси?
— Колкото да ни стигне за месец — отвърна тя. — На мен и на приятелите ми.
Той я погледна укорително.
— Това беше форма на сделка — обясни тя.
— А какво… — Той се подсмихна. — А какво даде ти в замяна?
— Себе си.
Сега вече Арктър се засмя на висок глас.
— На кого? На шофьора на камиона, който вероятно ще трябва да плати стойността на стоката…
— Компанията „Кока-кола“ е капиталист-монополист. Никой освен тях не може да произвежда тази напитка, както и не можеш да си избираш телефонната компания, когато говориш по телефона. Всички те са монополисти. Знаеш ли — тъмните й очи проблеснаха, — че формулата на напитката „кока-кола“ е грижливо пазена тайна, която се предава от ръка на ръка поколения наред, знае се само от няколко човека от едно и също семейство, и когато последният от тях умре, вече няма да има кока-кола, защото никой няма да знае формулата? Те пазят формулата някъде в сейф. Чудя се къде ли…
Тя се замисли, очите й продължаваха да блестят.
— Ти и крадливите ти приятелчета никога няма да намерите формулата на кока-кола, дори и да я търсите милион години.
— НА КОГО МУ Е ИЗТРЯБВАЛО ДА ПРОИЗВЕЖДА ШИБАНАТА КОКА-КОЛА, ЩОМ МОЖЕ ДА СИ Я ОТКРАДНЕ ОТ КАМИОНИТЕ ИМ? Те имат безброй камиони. Можеш да ги видиш как пълзят бавно-бавно навсякъде. Винаги, когато имам възможност, се залепвам за тях. Това ги подлудява.
Тя му се усмихна загадъчно, лукаво и игриво, сякаш се опитваше да го примами в нейната странна реалност, където кара след бавно движещите се камиони и вбесява шофьорите им все повече и повече, и става все по-нетърпелива, а после, когато слязат от камиона, вместо да продължи напред като останалите шофьори, тя също спира и слиза, и ограбва всичко, което кара камионът. Не защото е крадец и дори не за отмъщение. Просто до момента на спирането тя е гледала толкова дълго касите с кока-кола, че вече е решила какво ще прави с тях. Нетърпението я прави изобретателна. Тя товари колата си — не спортната си кола, а голямо камаро — с каси кока-кола и после заедно с побърканите си приятелчета пие цял месец колкото си иска кока-кола, а след това…
Предава празните бутилки в различни магазини и взема парите.
— Какво правиш с капачките от бутилките? — попита я той. — Увиваш ги в муселин и ги пазиш в саксията с кедъра?
— Изхвърлям ги — отвърна Дона намръщено. — Какво може да се направи с капачки от бутилки кока-кола? Там няма никакви лотарии или нещо подобно.
Тя отиде в другата стая и след малко се върна с няколко найлонови торбички.
— Искаш ли да ги преброиш? — попита го. — Хиляда са, със сигурност. Измерих ги с кантарчето ми, преди да ги платя.
— Всичко е наред — каза той. Взе торбичките, даде й парите и си помисли: „Дона, мога да продължа да те разигравам, но сигурно никога няма да го направя, без значение какво правиш ти, дори и ако ти разиграваш мен. Защото има някакво чудо в живота с теб, някаква пълнота и аз никога няма да разруша това прекрасно нещо. Не мога да разбера какво точно представлява то, но го усещам.“
— Може ли да си взема десет? — попита тя.
— Десет? Да си вземеш десет таблетки? Разбира се!
Арктър отвори една от торбичките — беше трудно за развързване, но той имаше необходимите умения — и й отброи точно десет таблетки. После отброи десет и за себе си. След това завърза торбичката и я прибра заедно с останалите торби и палтото си в шкафа.
— Знаеш ли какво правят сега в магазините за касетофони? — попита тя енергично, когато той се върна. Десетте таблетки вече не се виждаха никъде — тя ги беше прибрала. — С касетите?
— Арестуват те, ако ги крадеш — отвърна той.
— Това винаги са го правили. А сега… Нали знаеш, че като си избереш касета или плоча и ги отнесеш на касата, продавачът отлепва мъничкото етикетче с цената? Е, познай защо! Познай как за малко щях да се прецакам! — Тя се отпусна в креслото и се усмихна въпросително, изваждайки опакована във фолио тънка кутийка, в която той разпозна кутийка за хашиш, още преди тя да я е разпечатила. — Оказа се, че това не е просто етикет с цената, а там има някаква сплав, и ако се опиташ да изнесеш стоката, без да я платиш на касата, се включва алармата.