Приказният кораб

„Трудно е да се нарече оригинално или изненадващо откритие“ — помисли Сам, обаче реши да не прекъсва никого.

— Тогава бялата младеж на Съединените щати или поне голямата част от нея отхвърляла предразсъдъците на своите родители и подкрепяла черните в тяхната борба. Те излизали на улицата на демонстрации, участвали в бунтове, давали живота си за негрите. Наглед искрено им симпатизирали и не защото смятали това за задължение, ами защото черните били хора, а към хората можеш да изпитваш симпатия и дори да ги обичаш. Обаче в присъствието на бели американци Хакинг никога не могъл да си отпусне докрай душата, колкото и да се стараел да ги възприема като човешки същества. Той бил погубен, както били погубени повечето възрастни бели. Но се опитвал да харесва онези от тях, които били на негова страна, и уважавал младежите, когато казвали на родителите си и на своето бяло расистко общество да вървят по дяволите. После умрял като всеки друг независимо от цвета на кожата. И се озовал сред древни китайци, където не се чувствал особено щастлив, понеже те гледали на всички останали народи като на по-нисши от себе си.

Сам си спомни за китайците в Невада и Калифорния в началото на 60-те години на деветнадесети век — работливите, пестеливи, тихи, покорни и усмихнати дребнички кафяви мъже и жени. Изтърпяваха злини, които повечето хора не биха причинили и на едно муле. По тях плюеха, псуваха ги и ги измъчваха, пребиваха ги с камъни и ги изнасилваха, но те понасяха почти всяко унижение и престъпление, което човек може да понесе. Нямаха абсолютно никакви права, нямаха нито покровител, нито защита. И никога не мърмореха, не се бунтуваха, просто си траеха. Какви мисли криеха зад тези подобни на маски лица? И те ли се уповаваха в превъзходството на всеки китаец над белите дяволи? Ако е било така, защо нито веднъж не отвърнаха на удара с удар? Щяха да ги изтребят, ала поне за малко биха се почувствали като храбреци.

Обаче жълтоликите вярваха във времето и то беше съюзник на всекиго от тях. Ако времето не донесеше сполука на бащата, щеше да донесе на сина. Или на внука.

— Затова Хакинг потеглил с еднодръвка по течението на Реката и след много хиляди мили се заселил при някакви африкански черни от седемнадесети век — говореше Файърбрас. — Били предшественици на зулусите, преди те да мигрират към южната част на Африка. След известно време ги напуснал, тъй като обичаите им били твърде отблъскващи за него, а му се стрували и прекалено кръвожадни…

После живял в територия, където населението било смесено — хуни от ранното Средновековие и бели от неолита. Приели го достатъчно добре, но му липсвали неговите хора, американските черни. Така че тръгнал отново, бил хванат и заробен от моавити, сетне избягал, отново го пленили древни евреи и попаднал в граалово робство, пак избягал, докато намерил малка общност от чернокожи, които били роби преди Гражданската война, и до някое време бил доволен. Само че техните чичо-томовски нрави и суеверия накрая му скъсали нервите, той поел надолу по Реката и живял при няколко различни народа. Един ден едри руси бели, някакви северняци, нападнали хората, при които се заселил. Сражавал се и бил убит. Възкръснал тук, Хакинг стигнал до убеждението, че единствените щастливи държави по Реката могат да бъдат съставени от люде с еднакъв цвят на кожата, еднакви възгледи и от един и същи земен период. Нищо друго нямало да потръгне, тъй като хората трудно се променят. Някога на Земята той вярвал в прогреса, защото младите имали гъвкаво съзнание. Старците щели да измрат, след време децата на белите младежи щели да бъдат още по-свободни от расови предразсъдъци. Но тук това просто нямало как да стане, всеки човек бил с вече установен начин на мислене. И така, ако Хакинг не успеел да намери общност на бели, живели по-късно през двадесети век, той не би открил хора без расова омраза и предразсъдъци. Разбира се, белите от древността нямали нищо против черните, обаче порядките им били твърде особени за един цивилизован човек.