Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Твоите хора — почна той накрая, най-сетне намерил тема за разговор — тук ли ще останат, или ще си купите земя на оройхона, който стана сух?
— Тук… — едва помръднаха устните на Яавдай.
— Защо? Можете да смените земята си изгодно. Ще намина утре да видя какво сте решили.
Зарадван, че е приключил разговора така ловко, Шооран бързо си тръгна. Изобщо не си и помисли защо ли, след като винаги така лесно намираше какво да каже, сега направо пелтечеше, но на другия ден, след като дълго търси палатката на Яавдай и най-после я намери, гърлото му пак се стегна. Девойката живееше с майка си, с по-малкия си брат и с двете си сестричета. Майка й веднага изгони децата и почна да бута Яавдай към Шооран и да я хвали. Приличаше на търговка, която иска да пробута прогнил жанч срещу всичките блага на света. Шооран обаче не се подразни — просто не й обръщаше внимание, защото беше погълнат от тъмния огън в очите на девойката.
Яавдай седеше мълчаливо, свела глава, и отговаряше на въпросите му тихо и кратко. Разговорът в основни линии се водеше от майка й и скоро Шооран научи в какво трагично положение се намира семейството. Нивата им беше съвсем мъничка и след като си платяха данъците им оставаше толкова малко зърно, че не само се налагало да ядат чавга и жирхове, но и често да гладуват. Бащата на Яавдай беше умрял преди три месеца — от някаква болест. Единственият син — Яавдай — още нямаше дванайсет, така че не можеше да наследи баща си и щяха да им вземат нивата и да я дадат на някой, който ще се съгласи шест години да дава половината реколта на държавата — това освен данъците: с подобни преразпределения на участъците земята се запазваше на относително големи парцели, а пък ванът си получаваше съответните доходи. Единствено войната и безредиците, настъпили след появата на новите сухи земи, бяха позволили на семейството засега да удържи положението, но всички разбираха, че това няма да продължи дълго и че скоро ще ги прогонят в нойта.
— На колко години е момчето? — попита Шооран.
— На десет само. Вдругиден става на единайсет.
Шооран се усмихна. Съвсем беше забравил, че днес е първият ден на мягмара и че вдругиден е рожденият ден на всички мъже. Жените бяха по-млади — техните рождени дни бяха на петия ден на празниците.
— Единайсет, дванайсет — не е кой знае каква разлика — каза Шооран. — Ще поприказвам с баргеда да ви остави нивата като наследство. Мисля, че ще се съгласи — бездруго има много работа с новите земи.
Самият Шооран ставаше на дузина и три години. Но той до такава степен си вярваше, че е на дузина и половина, както беше казал, когато го приеха за церег, че съвсем искрено смяташе Яавдай за мъничка, въпреки че тя беше с цяла година по-голяма от него.
Мягмарът никога не беше минавал толкова бързо. Цялата празнична седмица Шооран беше освободен от служба и всеки ден още рано сутринта вземаше Яавдай и тръгваха да се разхождат. Майка й я пускаше с младия церег без възражения, въпреки че двете й сестричета и брат й се скъсваха от работа по брега. Самият Шооран още не мислеше за женитба, но за всички други съдбата на Яавдай, изглежда, беше решена. Съседите пак почнаха да се държат мило с останалото без глава семейство, а пък баргедът с охота записа в кожените си тефтери, че земята се наследява от непълнолетния Яавдай.
На сутринта на първия ден след мягмара Шооран намина да се сбогува.
— Тръгваме на запад — каза той. — При одонта Ууртак. Той има четири оройхона с изгнаници, така че не знам колко дълго ще се забавим…
— Тя ще те чака — каза майката на Яавдай и девойката кимна.
Майка й излезе и ги остави сами и Шооран и Яавдай дълго седяха един срещу друг и мълчаха. И чак когато стана време да тръгва, Шооран попита:
— Наистина ли ще ме чакаш?
И Яавдай, както винаги след кратка пауза, едва чуто отговори:
— Да.
Войските на великия ван можеха да воюват с изгнаниците по два начина, като одонтите винаги заплашваха, че ще използват първия, но действаха по втория. И наистина, защо да излагаш войниците си на опасност на мокрото, след като е много по-просто да изтласкаш разбойниците в убежищата им и да изчакаш, докато си измрат самички? Още повече че може да се намеси самият Йороол-Гуй и тогава кампанията свършва съвсем бързо. И макар този път да беше дадена строга заповед военните действия да започнат веднага, предпазливият Ууртак не бързаше да прати церегите срещу бичовете на бунтовниците. Не го накара да бърза дори вестта, че илбечът се е появил на север. Дузините заеха позиции по синорите и зачакаха, като проклинаха бандитите и началниците си — едните на глас, другите наум, та никой да не ги чуе.