Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
Така че работата около овцете никога не свършваше: тъкмо приключили с едно, идваше време за друго. Групираха ги и прегрупираха, местеха ги от едно пасище в друго, заплождаха ги и ги кастрираха, стрижеха ги отпред и отзад, дезинфекцираха ги отвън и отвътре или ги колеха и откарваха за продан. Освен овце Дройда притежаваше и около хиляда глави породисти говеда, но овцете бяха много по-доходни и на всеки два акра се падаше по една, което ще рече около 125 000 общо. И понеже бяха мериносови, не се продаваха заради месото: когато мериносовата овца престанеше да дава хубава вълна, използуваше се за кожа, за ланолин, за мас и туткал — в кожарските фабрики и в скотобойните.
Постепенно опознаха и започнаха да разбират класическите образци на литературата, писана за австралийските заселници. За Клийри, изолирани в Дройда, четенето беше станало по-важно от всякога: чрез магията на писмената реч осъществяваха връзката си със света. Но наблизо нямаше библиотека, нито имаше ежеседмично пътуване до града за пощата, вестниците и нов куп книги, както беше в Уахин. Отец Ралф запълваше донякъде тази липса, като плячкосваше библиотеката на Гилънбоун, обираше своята библиотека и полиците с книги в манастира и за своя изненада установи, че преди да ги е изпразнил напълно, вече беше организирал нещо като пътуваща библиотека чрез Блуи Уйлямс и неговия пощенски камион. Той постоянно беше натоварен с книги — поизтрити и изпомачкани томчета, които изминаваха разстоянията между Дройда и Бугела, Дибън-Дибън и Брейк-и-Пул, Кънамута и Ийч-Юйсдж, за да стигнат до умове, жадни за храна и утеха. Най-хубавите романи връщаха винаги с голямо нежелание, но отец Ралф и монахините съвсем точно си записваха кои книги къде се бавеха най-дълго, а после отец Ралф поръчваше нови екземпляри чрез информационната служба в Гили и най-спокойно ги вписваше на сметка на Мери Карсън като дарения за библиофилското общество на Светия кръст.
Това беше времето, когато в романите рядко биваше допускана някоя целомъдрена целувка, а още по-малко еротични пасажи, които да гъделичкат чувствата. Ето защо нямаше строга граница между книгите, предназначени за възрастни, и тези за юноши, тъй че не беше срамно, дето човек на годините на Пади предпочиташе все книгите, обожавани и от децата му: „Дог и кенгуруто“, поредицата „Била-бонг“, в която се разказваше за Джим, Нора и Уели, безсмъртната книга на мисис Иниъс Гън „Ние от Никога и Никъде“. Вечер в кухнята те се редуваха да четат на глас стихове от Банджо Патерсън и Денис, а гласовете им ту трепереха, докато „Човекът от Снежната река“ яздеше, ту се смееха заедно със „Сантименталният“ и неговата Дорийн, ту тайничко триеха сълзите си, проронени за „Веселата Мери“ на Джон О’Хара.
„Кленси в Разлив“ беше любимото стихотворение на всички, а Банджото — любимият им поет. Грубовати и наивни, разбира се, тези стихотворения изобщо не бяха писани за литератори — те бяха от обикновени хора и за обикновени хора и по онова време повече австралийци можеха да кажат наизуст по-скоро тези стихове, отколкото стиховете на Тенисън и Уъртзуърт, изучавани в училище, защото тези двама поети черпеха вдъхновение от Англия — техните туфи от жълти нарциси и полето, осеяно цяло в асфодел, не можеха да въздействат върху въображението на Клийри, живеещи в климат, където нямаше нито едното, нито другото.
9
Превод — Кръстан Дянков.