Бар „Дивата зона“
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бар „Дивата зона“». Краткое содержание книги:
— Съжалявам. Не мога.
— Друг път навярно?
— Не смятам, че приятелят ми би бил особено доволен от такова нещо.
Майк пресуши уискито си на две големи глътки, отблъсна се от бара и се надигна.
— Ами, добре. Не можем да обвиняваме човек, че е опитал нали?
— Не бих си го и помислила — отговори Кристин. — Всичко хубаво.
Проследи с поглед как той лъкатуши към изхода. Надяваше се, че има достатъчно ум в главата и ще си вземе такси. Погледна към Бренда, която деликатно отпиваше от джина и гледаше тъжно към празното място от другата страна на масата. Не, помисли си, умът на Майк бе изцяло в гащите. Защо ли мъжете са достатъчно умни да управляват света, а са тъй глупави, че не знаят кое е добро за тях?
— Справихте се много добре с това — откъсна я от размислите й някакъв мъжки глас.
Кристин се стегна.
— Предполагам, че често ви налитат — продължи мъжът. Бе някъде към четирийсетте, изрядно красив с раирания си костюм и морскосиня вратовръзка. Не го бе видяла да влиза и се зачуди от колко ли време бе седял там.
Кристин отмина забележката, която общо взето също беше някаква задявка.
— Какво да ви предложа?
— Водка с лед.
— Водка с лед, готово.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Не чух такъв.
Той се засмя.
— Права сте. Беше предположение.
Тя му подаде питието.
— В такъв случай, правилно предположихте. Дванайсет долара — каза тя. — Освен, ако не искате още нещо.
Той й подаде петдесетдоларова банкнота.
— Задръжте рестото — каза и Кристин побърза да пъхне парите в джоба си, преди да е размислил или да е разбрал, че е направил грешка. В изражението й нямаше и следа от изненада или прекомерна благодарност.
— Тези смешници наистина ли си мислят, че имат шанс с някоя като вас? — попита мъжът.
— Не можем да обвиняваме човек, че е опитал — повтори тя думите на Майк. — Или поне така ми казаха.
Мъжът се засмя.
— Само дето е твърде старомодно.
— Предполагам, че има и по-лоши неща.
— Сигурен съм, че има.
— Хей, Кристин — провикна се от другия край на бара един мъж. — Може ли още две бири?
— Идвам веднага. Извинете — каза на мъжа пред себе си тя.
— Не бързайте. Аз ще съм точно тук.
Минаха почти десет минути, преди Кристин да се върне.
— Ама че кресльовци — засмя се тя на шумната врява в другия край на бара. — Как се справяте с това питие?
Мъжът вдигна чашата си.
— Тъкмо съм готов за още едно.
— Още една водка с лед пристига.
— Кристин ли се казвате? — попита той.
— Да.
— Хубаво име.
— Благодаря.
— Е, кажи ми, Кристин — започна мъжът, като с лекота изговори името й. — Каква искаш да станеш като пораснеш?
Кристин изпъшка наум, но усмивката й не помръдна. Бе очаквала доста по-добро попадение от това.
— В случай, че не сте забелязал, вече съм достатъчно голяма.
— О, забелязах. Много си красива.
— Благодаря.
— Твърде красива, за да работи в бар.
— Да не би на това място да ми подавате визитката си и да ми казвате, че сте фотограф или търсач на модели?
Той се засмя.
— Не съм фотограф, нито търсач на модели.
— Филмов режисьор? Импресарио? Телевизионен директор?
— С всички тях ли си се срещала?
— С всеки един.
— А с доктори?
— Какъв доктор?
— Рентгенолог. В „Маями дженерал“. — Той протегна ръка.
Кристин забеляза синините по кокалчетата му.
— Дейв Бигълоу — представи се той. — Радвам се да се запознаем.
Джеф тъкмо излизаше изпод душа, когато телефонът звънна. Навярно е Уил, помисли, докато увиваше тънка бяла хавлия около кръста си, и се втурна към апарата в спалнята. Уил го нямаше, когато Джеф се върна вкъщи към шест и нещо. Нямаше и бележка. Сигурно е излязъл някъде със Сузи, реши той, след като се бе показал като такъв глупак да я достави директно пред вратата на брат си. Моята врата, помисли си сега, грабна телефона от шкафчето до леглото и вдигна слушалката към ухото си.
— Ало?
— Джеф? Аз съм Ели. Моля те, не затваряй.
Брадичката на Джеф увисна към гърдите му.
— Как си, Ели? — Представи си как сестра му се полюлява от крак на крак, хапе със зъби тясната си долна устна, усуква с дългите си тънки пръсти кабела на телефона, а сиво-зелените й очи вече се пълнят със сълзи. Беше я попитал само как е, а тя вече плачеше.