Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Походната шатра на Досън се издигаше солидна като къща. Дебела кожа върху железни рамки оформяше външните стени и няколко вътрешни. В средата на централното помещение имаше мангал, димът му се издигаше в сивкава спирала към дупката в тавана. Щурци пееха усърдно. Досън вечеряше с пиле, ябълки и гняв. Някогашният му съюзник Канл Даскелин седеше срещу него и си белеше ябълка с кинжала си.
— Не знам какво предлагаш, стари приятелю — каза Даскелин.
— Нищо не предлагам.
— Нищо? — Дълга зелена спирала падна на пода, бяла и сочна от вътрешната страна. — Защото на мен ми прозвуча сякаш обвиняваш лорд-регента в държавна измяна.
— Не говоря за преврат. Нито искам нечия глава, набучена на кол. Нечия важна глава поне. Но ако имаше начин да изритаме от града всички еретици на Палиако, не бих имал нищо против.
— И все пак…
— Знам какво видях, Канл. И ти щеше да го видиш, ако не беше зает с друго. Палиако не се отделя от онзи свой питомен свещеник. И какво изобщо знаем за тях и тяхната богиня? Прибързахме, това е истината. Позволихме паниката ни заради Маас и облекчението от проваления заговор да ни заслепят.
— Няма да ни е за пръв път — сухо отбеляза Даскелин. — Имали сме лоши регенти, имали сме и лоши крале. Имали сме свестни крале с лоши съветници и крале, които са управлявали пияни от бардака, докато съветниците им са имали грижата кралството да не изпадне в хаос. Като специален посланик в Северобреж, не ми харесва да режем посланици на парченца, но извън това не виждам особена разлика.
— Аз виждам — каза Досън. — Лошите крале, за които говориш, са си били наши крале. И наши лоши съветници. Били са антийци. А сега даваме властта на чужденци.
Мълчанието на Даскелин му прозвуча като съгласие. А после Даскелин каза тихо и замислено:
— Смяташ, че са ни забъркали в чужда война?
— Това не съм го казал — отвърна Досън и разкъса с пръсти пилето. Никога не би го направил у дома или на банкет, но сега бяха на военна кампания и етикетът беше останал зад гърба им. — Казвам, че ако Палиако съобразява решенията си с онези типове, значи сме изпаднали в същата ситуация, че и по-лошо, в която щяхме да изпаднем, ако Маас беше качил астерилхолдския си братовчед на нашия трон.
— Имам чувството, че очакваш нещо от мен. Но не знам какво.
— Искам да ги проучиш. Не всички, но поне онези, които издигна Палиако. Брут и Верен. И онези около тях. Разбери дали са лоялни на Палиако.
— Естествено, че са — каза Даскелин. — Всички ние сме му верни. Ти също. Иначе щяхме да сме в двора, а не в поход. Това е истинският знак за лоялност.
Досън поклати глава.
— Аз съм тук, защото го заповяда лорд-регентът. А не заради Гедер Палиако.
Даскелин се изсмя и щурците млъкнаха за миг. Отряза си парче от ябълката, лапна го и посочи Досън с върха на кинжала.
— Тънки разлики са това. Внимавай, че ще вземеш да се превърнеш в политик.
— Глупости — каза Досън. — Нищо не може да се направи, преди войната да е свършила по един или друг начин. Но докато аз съм лорд-маршал, мой дълг е да следя за лоялността. А когато приключим с Астерилхолд, ще дойде ред да се оправим и с онези свещеници.
Канл Даскелин въздъхна.
— С теб е трудно да заговорничи човек, Досън. Когато го пробвахме последния път, не се получи добре.
Досън се намръщи, после се усмихна горчиво.
— Сега аз си мисля, че ти очакваш нещо от мен.
— Най-малката ми. Сана. Харесала си е лорд-регента. Мислех си след като разчистим неговите еретици твоят Джори да помогне малко. Да му каже добра дума за нея.
На езика му беше да каже: „Искаш да стана сводник на дъщеря ти?“, но Досън отхапа от пилето и думите останаха неизречени.
— Сана е чудесно момиче — каза вместо това. — Каквото и да стане, ще се радвам да ѝ помогна.
— Говориш като дипломат — каза Даскелин. Досън се намръщи, но премълча. Щеше да преглътне обидата. Склонен беше да преглътне и други. Засега. Имаше време. А ако се провалеше при моста Сереф, щеше да му остане само време. И кръв и битки също. Даскелин се загледа в дима, който бавно се издигаше над жарника. Тъмните му вежди се сбраха притеснено.