Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– На тези цени?
– Заведението черпи.
Някои хора са неспособни да откажат безплатно питие. Лоран седна намусен, прие да изпие чаша кафе с една пралина и поде обичайната си литания:
– Да затворят кафенето по това време на годината – все едно са ме нарочили, проклетниците. Някой ми има зъб и иска да ме разори.
– Какво е станало? – попитах аз.
Той започна да се жалва: някой се оплакал, че в заведението претоплят стара храна, някакъв идиот се натровил, изпратили санитарен инспектор, който даже френски не говорел като хората, и макар че Лоран се държал съвсем учтиво с него, инспекторът взел, че се обидил от нещо и...
– Бам! Затвориха ми кафенето. Боже, накъде отива тази страна, щом затварят такова прилично заведение – заведение с дългогодишни традиции – заради някакъв проклет имигрант...
Престорих се, че го слушам, докато мислено правех равносметка на бонбоните, които са се продали, и на онези, кои то скоро ще свършат. Освен това се направих, че не виждам как Лоран си взема още една пралина, без да съм го почерпила. Можех да си го позволя. А той имаше нужда да се оплаче.
След малко Зози излезе от кухнята, където ми помагаше в приготвянето на шоколадово руло. Лоран рязко прекъсна тирадата си и се изчерви до уши.
Добър ден, Зози – поздрави той с пресилена тържественост.
Тя се усмихна. За никого не е тайна, че Лоран я харесва всеки би я харесал, – а днес Зози изглеждаше прекрасно: (кадифена рокля до петите с цвят на метличина и ботуши в същия нюанс на синьото.
Не можех да не го съжаля. Тя е привлекателна жена, а Лоран е на възраст, когато мъжете най-лесно се поддават на женския чар. Но изведнъж си дадох сметка, че занапред ще го виждаме всеки ден чак до Коледа, ще пие на аванта, ще дразни клиентите, ще краде захар, ще се оплаква, че кварталът отива по дяволите и...
За малко да го пропусна: точно когато се обръщах, тя сключи пръсти зад гърба си. Знакът на майка ми за пропъждане на лошия късмет.
Къш-къш, махни се!
Видях как Лоран се плесна по врата, сякаш го беше ухапало насекомо. Затаих дъх – късно. Беше свършено. Толкова естествено, както самата аз бих направила в Ланскене по времето, когато още не знаех какво ще ми се случи през последните четири години.
– Лоран... – казах аз.
– Трябва да вървя – отвърна той. – Чака ме работа, нали разбирате, нямам време за губене.
И като потриваше врата си, Лоран се надигна от креслото, в което беше седял половин час, и почти побягна от сладкарницата.
Зози се усмихна.
– Най-после – каза тя.
Аз тежко се отпуснах в креслото.
– Добре ли си?
Погледнах я. Винаги така се започва: от дреболии, от неща, които не се броят. Но една дреболия води до друга, после до трета и преди да се усетиш, всичко е започнало отначало и вятърът се обръща, и Достопочтените надушват дирята, и...
И в първата секунда обвиних Зози. В края на краищата тя беше превърнала простичката ми сладкарница в тази приказна пещера с пиратско съкровище. Преди да се появи Зози, аз се задоволявах да бъда Ян Шарбоно, да държа сладкарница като всички други, да нося пръстена на Тиери, да оставям света да следва своя ход без каквато и да било намеса от моя страна.
Но нещата се промениха. С едно-единствено движение на пръстите тя заличи четири години и жената, която трябваше отдавна да е мъртва, отвори очи и сякаш започна да диша...
– Виан... – тихо заговори Зози.
– Не се казвам така.
– Но преди си се казвала така, нали? Виан Роше.
Аз кимнах.
– В миналия си живот.
– Не виждам защо трябва да е минал.
Наистина ли? Тази мисъл ми се вижда особено привлекателна. Да бъда отново Виан, да търгувам с чудеса, да показвам на хората магията, скрита в самите тях...
Трябва да ѝ кажа. Това трябва да престане. Тя не е виновна, но не мога да ѝ позволя да продължава така. Достопочтените са по следите ни, все така слепи, но заплашително настървени. Чувствам как се приближават, как порят мъглите, как пронизват въздуха с дългите си пръсти, как улавят и най-малката искрица, и най-слабия блясък.
– Знам, че се опитваш да помогнеш – казах аз. – Но ние можем и сами...
Тя повдигна вежди.
– Знаеш за какво говоря – не намерих сили да го изрека. Вместо това докоснах една кутия и начертах на капака загадъчна спирала.
– О, разбирам. Говориш за този вид помощ – Зози ме изгледа с любопитство. – Защо? Какво лошо има?
– Няма да разбереш.
– Защо? – попита тя. – Ти и аз сме еднакви.
– Не сме еднакви! – гласът ми отекна прекалено силно и аз потреперих. – Не прави повече такива неща. Аз съм обикновена. Досадна. Попитай когото искаш.