Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— О, боже, не! — Палецът на Сафи се закачи и тя залитна настрани. За част от секундата си помисли, че ще успее да се изправи, но нокътят й се беше закачил за чорапа и ако стъпеше на земята, рискуваше да образува нова бримка. Затова тя посрещна падането смело и болезнено удари бедрото си в ъгъла на тоалетката. — О, майчице, майчице! — изохка.
Седна на тапицираната табуретка и трескаво се зае да оглежда безценния чорап. Защо, защо не се беше съсредоточила по-добре над това, което върши? Скъсаше ли непоправимо тези чорапи, нови нямаше да има. С треперещи пръсти оглеждаше чорапите и прокарваше лекичко връхчетата на пръстите си по тях.
Изглежда, всичко беше наред. Разминало се беше на косъм. Сафи въздъхна, но не съвсем облекчено. Спря поглед на розовобузестото си отражение в огледалото: залогът беше по-голям от последния й здрав чифт чорапи. Когато двете с Пърси бяха малки, имаха премного възможности да наблюдават възрастните отблизо и онова, което съзираха, ги озадачаваше. В повечето случаи тези стари чудати същества се държаха така, все едно изобщо не подозират, че са стари. Този факт смайваше близначките, които бяха единодушни, че няма нищо по-непристойно от това, човек да отказва да приеме наложените му от възрастта ограничения, затова двете се договориха да не допуснат същото да се случи с тях. Обещаха си, когато остареят, да се държат като стари жени.
— Но как ще разберем? — попитала беше Сафи, смаяна от екзистенциалния проблем в същината на въпроса. — Може би е като слънчевото изгаряне, което усещаш едва когато е твърде късно, за да предприемеш нещо.
Пърси се бе съгласила, че проблемът е труден, започна да размишлява над него, седнала смълчана и обгърнала коленете си с ръце. Прагматична както винаги, тя първа стигна до заключение и бавно каза:
— Може би трябва да направим списък на нещата, които вършат старите хора — три е достатъчно. И ако усетим, че ги правим, значи, сме остарели.
Лесно събраха навиците — цял живот бяха наблюдавали баща си, а можеха и да се допитат до бавачката си, — обаче по-трудно се оказа да ги сведат до три. След много спорове оставиха онези, които даваха най-малки възможности за увъртане: първо, открито и често изреждане на предимствата на Англия по време на управлението на кралица Виктория; второ, разговори за здравето пред компания, която не включва лекар; трето, невъзможност да наденеш бельото си прав.
Сафи изстена, когато си спомни, че онази сутрин, докато оправяше леглото в стаята за гости, се улови, че се оплаква на Люси от болки в кръста. Темата на разговора изискваше това описание и тя беше склонна да не обърне внимание на случилото се, но това сега — да падне, докато си обува чорапа? Изгледите наистина бяха мрачни.
Пърси почти беше успяла да се добере до задната врата, когато Сафи най-сетне се появи. Носеше се по стълбите, все едно не дължеше никакви обяснения за нищо.
— Здравей, сестричке — поздрави я тя. — Спаси ли нечий живот днес?
Пърси си пое въздух. Нуждаеше се от време, от пространство и от нещо остро, с което да замахне, за да си прочисти главата и да се освободи от гнева си. Иначе нямаше да се справи.
— Четири котенца от канавката и едно парченце сладкиш.
— О, браво! Повсеместни победи! Чудесна работа! Чаша чай?
— Ще нацепя дърва.
— Скъпа — пристъпи по-наблизо Сафи, — мисля, че това е напълно ненужно.
— По-добре да го направя сега. Ще завали.
— Разбирам — поде Сафи твърде спокойно, — но съм сигурна, че имаме достатъчно дърва. Всъщност благодарение на усилията ти този месец според мен ще имаме нацепени дърва поне до 1960 година. Защо не се качиш горе и не се преоблечеш за вечеря… — Сафи замълча, понеже силен шум се разля от единия край на покрива до другия. — Ето, дъждът те спаси!
Има дни, когато можеш да разчиташ дори на времето да вземе отсрещната страна. Пърси извади тютюна си и започна да си свива цигара.
— Защо я покани тук? — попита тя, без да вдига поглед.
— Кого?
Строг поглед.
— А, това ли! — махна нехайно с ръка Сафи. — Майката на Клара се разболяла, а Мили е толкова глупава, както знаеш… ти си страшно заета, а аз просто нямаше да се справя сама. Освен това никой друг не може да омае печката със сладки приказки както Люси.