Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
— Някой е отрязал едно от пипалата на Скорпио. Разберем ли от кого се е уплашил, можем да открием с какво точно се занимава.
Лейтенантът се свърза със секретарката си и ѝ нареди да открие номера на капитана или лейтенанта, или какъвто чин имаше началникът на полицейското управление в Билингс, Монтана. След което да му позвъни и да го свърже с него.
Тримата пристигнаха в дома на Били късно следобед. Слънцето се спускаше зад високите планини в далечината. Вилорогите антилопи хвърляха по-дълги сенки от преди. Цветовете също бяха различни.
Но къщата бе все така пуста. Влязоха през кухнята и се качиха в стаята на Били. Насочиха се право към гардероба. Ричър извади кутиите за обувки и ги сложи на леглото. Макензи прокара пръсти по пачките с банкноти, след което се разрови сред бижутата, вдигна верижки, тънки като косъм, побутна настрани пръстените на випускници от различни гимназии и тези с монограм, които дендитата носят на кутрето си, с черен оникс, заобиколен от миниатюрни диаманти.
— Така ли изглеждаше витрината на онази заложна къща? — попита Макензи.
— По същия начин — отговори Ричър.
— Горката Роуз!
— Познавате ли района?
— Познавам Ларами. Или по-скоро едно време го познавах. Някога влаковете бяха единственият транспорт по тези места. А преди да прокарат релсите, хората са използвали мулета. Вероятно оттук идва името на Мюл Кросинг. Кръстопътят на мулетата.
— Нямате ли в Ларами стари приятели или роднини?
— Пътят до там беше затворен седем месеца в годината. За нас градчето се намираше на другия край на света.
— А какво би могла да запомни сестра ви от Ларами?
— От по-късните години най-вероятно ресторантите и баровете в центъра. Някои магазини може би. Понякога ходехме до университета заради концерт или нещо подобно. Не мисля обаче, че сега би избрала да живее там. Все пак сме на трийсет и пет.
— Къде тогава?
— Забравете всичко, което ви казах. Не обръщайте внимание на предположението ми, че ще се върне към добре позната обстановка. Сгреших. Бях отчаяна. Всяка идея ми се струваше добра. Може да е предпочела тъкмо обратното — напълно непознато място, където никой не е чувал за нея.
— Тя познава Уайоминг.
— Именно. Идеалното място, което предлага и едното, и другото. Познатото и непознатото.
Ричър погледна през прозореца. Над черния път се виеше облак прах. Голям, продълговат и яркочервен на фона на залязващото слънце. Издигаше се нагоре, въртеше се във висините и влачеше дълга опашка. В челото му се виждаше малка точица, която проблясваше от време на време, озарена от слънчевите лъчи. Може би щеше да стигне до тук за шест минути.
— Насам ли идва? — попита Брамал.
— Възможно е — отвърна Ричър. — Но нищо чудно да отива другаде. Аз обаче се надявам да пътува насам. Надявам се това да е Били. Той знае къде живее Роуз. Най-малкото защото през зимата чисти снега на пътя до дома ѝ.
— Може да е въоръжен.
— Дали е прослушал онова съобщение? — запита се на глас Ричър.
— Не го проверихме. Възможно е да се е отбил у дома по някое време. Да е влязъл за малко, после да е отишъл някъде. Отсъствахме часове наред.
— Добре — каза Ричър.
— Как искаш да постъпим?
— Ще го причакаме вътре. Най-добре на долния етаж. В камината има ръжен. Аз ще тръгна натам. Ти иди в другата посока. Виж какво ще намериш. В кухнята може да има ножове за пържоли. Обикновено стоят в някое чекмедже.
— А аз какво да правя? — попита Макензи.
— Провери дали мобилният му телефон е още тук. На бюрото в задната стаичка. Ако го намериш, на дисплея трябва да пише, че има едно непрослушано съобщение. В това състояние го остави Брамал. Ако дисплеят е празен, това означава, че Били се е върнал и го е прослушал, но отново е оставил телефона вкъщи. Затова провери и ни кажи какво е положението. Извикай високо и силно. Тогава ще разберем какво става. И как да го посрещнем.
— Ако е Били — обади се Брамал.
— Надявам се на най-доброто — отвърна Ричър.
Слязоха по стълбите, първо Ричър, който свърна вляво, после Брамал, който зави надясно, и накрая Макензи, която тръгна към задната стаичка. Ричър погледна през предния прозорец. Прахолякът приближаваше. Лъчите на залязващото слънце го озаряваха сякаш отвътре. Оставаха около четири минути. Той отиде до камината и взе ръжена. Метър ковано желязо с кука накрая, щръкнала като палец на стопаджия.
— Телефонът е тук — извика Макензи. — На дисплея пише, че има две нови съобщения.
Ричър отвърна:
— Прослушай второто.
Когато Макензи пропусна първото, до Ричър достигна тих статичен шум. Пращенето се повтори, когато тя включи второто съобщение. Разнесе се задъхан, насечен глас, явно притеснен от нещо.