Червената кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-094-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Червената кралица». Краткое содержание книги:
Войната на розите бушува в Англия, а неумолимата съдба тласка към гибел гордата династия на Плантагенетите, разкъсвана от страсти, съперничества и омраза...
Наследница на династията Ланкастър, чийто герб е червената роза, Маргарет Боуфорт храни непоколебимото убеждение, че нейният род има Божествено право върху английския престол, и че самата тя е предопределена за величие. Нищо не може да сломи яростната ѝ амбиция – нито фактът, че баща ѝ се е опозорил като един от най-некомпетентните военачалници, нито дори съзнанието, че братовчед ѝ, крал Хенри VI, е несъмнено луд и неспособен да управлява страната.
Омъжена за първи път едва дванайсетгодишна, вдовица и майка на четиринайсет, Маргарет съсредоточава живота си в една цел –синът ѝ Хенри Тюдор трябва да стане крал, без значение какви ще бъдат последиците за нея, за Англия и дори за самото момче. Амбицията и фантстичната набожност изместват всякакви естествени пориви у Маргарет – тя преминава през бракове без любов, и политически сътресения, вперила поглед в английската корона, която все още е в ръцете на рода Йорк. Последният ѝ брак с безскрупулен интригант ѝ дава възможност да оглави заговора, довел до рухването на една династия.
И докато Ричард III, един оклеветен крал, се бори да съхрани мира и да излекува раните на Англия след гражданската война, опор-тюнисти, алчни аристократи и предатели копаят като къртици под престола му...
– Получих като дарение замъка и владението над Уелс от крал Едуард, да го пази Господ! – изревава Хърбърт. – Ще отворите ли портите, за да ме допуснете във владенията ми?
– Ще го сторя – казва сър Хенри бодро, и кимва на началника на стражата. Двама мъже дотичват, и аз гледам невярващо как вдигат вертикалната решетка на крепостната врата и спускат подвижния мост, а червеното знаме с дракона на Тюдорите се смъква надолу по пилона, бързо като повален предател, и изчезва от поглед, сякаш не се е развявало над замъка през цялото време, откакто го познавам.
Уилям Хърбърт докосва нагло и със замах шапката си за поздрав към войниците на портата, влиза в замъка, който сега му принадлежи, и слиза от коня си с помощта на издигнатото дървено стъпало пред моя дом, сякаш то е стояло там, през всичките тези години, в очакване само да дойде той.
На вечеря съм безмълвна от ярост; но съпругът ми и лорд Хърбърт говорят за новия крал, за вероятността от нападение от страна на Франция, за опасността в Англия да нахлуе шотландска армия, сякаш става дума за наши врагове, а не наши спасители. Откривам, че мразя съпруга си заради непринудените му добри обноски, не откъсвам очи от чинията си и казвам нещо само в отговор на пряк въпрос. Всъщност лорд Хърбърт не ми казва почти нищо, докато не ставам от масата, за да се оттегля. Тогава хвърля поглед към съпруга ми и казва:
– Бих искал да говоря и с двама ви за младия Хенри Тюдор. Ще поговорим ли в дневната стая на горния етаж след вечеря?
– Разбира се – казва моят съпруг, отговаряйки и от мое име и по този начин предотвратява отказ. – Сигурен съм, че лейди Маргарет ще се погрижи да ни чакат добро вино и плодове, когато се присъединим към нея там.
Свеждам глава и ги оставям да пият и да си бъбрят приятелски, а после чакам в стола си до огнището. Не ми се налага да се тревожа дълго сама. Двамата влизат в стаята, сега увлечени в разговор за лов, съпругът ми хвали дивеча, който може да се ловува близо до замъка, сякаш той не е запазен и охраняван от Джаспър, сякаш това не е наследството на сина ми, и сякаш този човек не е натрапник, няма да бъде бракониер, ако ни вземе дивеча
– Ще бъда кратък – казва лорд Хърбърт, като се настанява пред огъня и си топли гърба, сякаш пъновете, които горят вътре, са негови. – Трябва да получа попечителство над момчето Хенри и то ще живее с мен. След Коледа кралят ще потвърди, че аз ще бъда негов настойник.
Главата ми рязко се вдига, но съпругът ми дори не изглежда изненадан.
– Тук ли ще живеете? – пита той, сякаш това е всичко, което има значение.
– Раглан – кратко казва сър Уилям. – Постройката е по-добра, а и съпругата ми я харесва. Хенри ще бъде отгледан заедно с нашите деца, с образование, което приляга на положението му. Ще бъдете добре дошли да го посещавате по всяко време, когато пожелаете.
– Това е великодушно – казва съпругът ми, докато аз още мълча. – Сигурен съм, че лейди Маргарет е благодарна.
Предупредителният му поглед към мен ме подтиква да изкажа някаква благодарност, но аз не мога.
– Той би трябвало да остане поверен на моите грижи – казвам рязко.
Лорд Хърбърт поклаща глава:
– Никога не биха позволили това, милейди. Вашият син е наследник на огромно състояние и име. Някой непременно трябва да може да се застъпи за него и да го вземе като свой повереник. В много отношения имате късмет, че това съм аз. Не очаквам да го разберете веднага, но ако някой от рода Невил го беше взел като свой повереник, на него щеше да му се наложи да замине надалече сред непознати. С мен, той може да остане в Уелс, може да държи около себе си собствените си слуги, може да бъде в страната, която познава. Съпругата ми е добросърдечна и отзивчива жена; той ще бъде отгледан заедно с моите деца. Можеше да има много по-лоша съдба.
– Той е мой син! – възкликвам. – Той е момче от рода Ланкастър, наследник е на...
– Признателни сме ви – казва съпругът ми, заставяйки ме да замълча.
Лорд Хърбърт ме поглежда:
– Семейните връзки на вашия син са нож с две остриета, милейди – казва той. – Не бих се хвалил твърде много с тях, ако бях на ваше място. Неговият братовчед, бившият крал, е в изгнание и заговорничи с враговете на страната ни. Настойникът му и главата на неговия род, Джаспър Тюдор, е в изгнание, с обявена за главата му цена, като заклеймен предател. Дядо му бе обезглавен за държавна измяна. Аз лично залових баща му, а краят на родния ви баща бе всичко друго, но не и славен. На ваше място бих се радвал, че той ще бъде отгледан в семейство, предано на Йорк.
– Тя е признателна – казва отново съпругът ми. Прекосява стаята, пристъпва до мен и властно протяга ръка. Трябва да се изправя и да се ръкувам с него, сякаш сме постигнали съгласие. – Ще съобщим на Хенри, когато се събуди на сутринта, и ще се върнем в собствения си дом в Англия, веднага щом стражите и конете бъдат готови.