Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Вечерта, преди да се върнат на фронта, всички пяха. Нямаха никакъв срам. Уийлър и Джоунс направиха някакъв комичен дует за момичето, което имало милиони желания. О’Лоун декламира стихотворение за малка къщичка с рози над портата и птичка на дървото, която пеела „тра-ла-ла“.
Убедиха капитан Уиър да свири на пиано и той пребледня от неудобство, когато Артър Шоу и останалите от поделението му, за които знаеше, че са отговорни за смъртта на стотици хора, изпаднаха в умиление от куплет, в който се пееше за целувката на мама. Уиър си обеща никога повече да не се весели с по-нискостоящи.
Джак Файърбрейс разказа поредица от вицове като комик от мюзикхол. Мъжете повтаряха най-забавните изречения и не спираха да се смеят на изпълнението му. Тържественото лице на Джак, блеснало от усилието да бъде смешен, както и спонтанните реакции на останалите мъже, които развеселени подсвиркваха и пляскаха с ръце, издаваха тяхната решителност и техния страх.
Джак се огледа из специално наетата за случая зала — редици зачервени лица, усмихнати и лъщящи под светлините на лампите, с отворени уста, които ревяха и пееха. Всички му изглеждаха еднакви от позицията, която беше заел в дъното на залата върху един обърнат сандък. Всеки един от тези мъже може би имаше своя собствена история, но в сянката на онова, което ги очакваше, бяха взаимозаменяеми. Той не искаше да обикне някого от тях повече от другите.
Към края на изпълнението си усети у него да се надига ужас. Напускането на това невзрачно селце му се стори най-трудната раздяла в живота му; нито към откъсването от родителите, съпругата и детето си, нито към сърцераздирателното сбогуване на гарата бе пристъпвал с толкова натежало сърце, както към краткия път през полетата на Франция. Всеки път ставаше все по-трудно. Не беше закоравял, не беше свикнал. Всеки път му се струваше, че трябва да бръкне по-надълбоко в запасите си от безумна решителност.
В пристъп на страх и на топлота към множеството зачервени лица Джак завърши изпълнението си с песен. „Ако беше единственото момиче на света“, започна той. Звънтящите думи бяха приети с благодарност от мъжете, сякаш изразяваха най-дълбоките им чувства.
Взводът на Стивън беше обстрелван спорадично в продължение на три дни. Осъзнаха, че масираната атака става неизбежна. На третата сутрин той се събуди уморен в землянката си, стана и бутна защитната завеса. Очите му пареха и се затваряха. Тялото му не се захранваше с естественото гориво на храната и съня, а от някакво вещество, доставяно от неизвестни жлези. В устата му горчеше, имаше киселини. Черепът му пулсираше отвътре в неравномерен и забързан ритъм. Ръката му започваше да трепери. Трябваше да отиде и да вдъхне увереност на хората си.
Намери Бренън и Дъглъс, двама от най-опитните, да седят на банкета за стрелба. Лицата им бяха пребледнели и на земята до тях имаше може би шейсет фаса.
Стивън си размени няколко шеги с тях. Не беше от най-обичаните офицери. Откри, че му е трудно да намира окуражителни и вдъхновяващи думи, когато той самият не вярваше, че войната има смисъл, нито че краят й се вижда. Командирът на ротата капитан Грей — проницателен и енергичен мъж — го смъмри, когато каза на един войник, че войната ще стане много по-жестока, преди да се появи някаква надежда.
Коментарите на Бренън за обстрела съдържаха обичайната доза сквернословия. Любимият му епитет се появяваше толкова често в изреченията му, че след известно време Стивън спря да го забелязва. Така беше и с всички мъже.
Стивън беше повишен в чин, защото имаше по-добро образование от останалите, а всички с университетско образование, които не бяха мъртви, вече командваха роти. Грей го избра и го прати обратно в Англия в школа за обучение за кадети. Когато се върна във Франция, беше допълнително инструктиран от офицерите в Бетюн, макар че според него решаващият момент беше по време на един футболен мач, когато трябваше да покаже боен дух. Той го направи в схватка с противников играч, след което го пратиха на бърза триседмична обиколка по фронтовата линия в компанията на един астматичен майор, който за първи път напускаше щаба на бригадата. Майорът настояваше Стивън да не се среща с никого от хората, с които беше постъпил в армията; щяха да им го представят отново в различно качество, като висшестоящ, който магически се е сдобил с офицерски чин. Майорът изхриптя на сбогуване и Стивън се оказа притежател на лъскав колан, нови ботуши и почтителен ординарец. Не познаваше никого от взвода си, макар мъжете, с които беше обучаван и с които се беше сражавал, да бяха само на стотина метра по-надолу по фронтовата линия.