Червеното пиано

Нещо помръдва в пясъка зад него.

Филип се изправя и насочва фенерчето си, пистолетът му е в готовност.

Гола пустиня. Нищо не пълзи. Нищо не излиза от сенките извън осветения периметър.

Но дори пустинята, с цялото си открито пространство, има своите потънали в мрак ъгълчета.

Филип пристъпва към тази тъмнина.

— Рос?

Налудничаво е да казва точно това. Но е и пълно с надежда.

Може ли да е Рос? Който се връща при тях? Дали бе успял да избяга от нахвърлящата се срещу него съдба, каквато и да е била тя?

Втори звук. Ботуш върху чакъла. Филип бързо се обръща надясно.

Само пясък. Основата на друга дюна.

Насочва светлината към върха й.

А ако Рос е там? Ако Рос пълзи към него, на границата на смъртта, не може да говори, не може да се изправи?

А ако не е Рос? Тогава какво?

Студът затяга хватката си. Задържа Филип на място, вкопава го в пясъка.

Не вижда нищо върху дюната и насочва фенера към пясъка в краката си.

Оттам към него гледа плоското тяло, което са намерили.

— Исусе!

Очите му, и двете от една и съща страна на лицето, се взират във Филип.

Той си поема дъх, глътка студен, чист въздух.

Брезентът се е отместил; нощният вятър е открил частично тялото.

Филип поглежда назад към лагера.

Нима се е отдалечил на двеста метра?

Сигурно. Така трябва да е.

Преди да покрие отново тялото, изучава изкривените черти, издължената брадата уста, очите, които изглеждат достатъчно течни, че да бъдат загребани с лъжица.

Посяга към брезента.

Чува стъпки в пясъка.

Обръща се. Не вижда нищо. Няма никого.

Насочва отново светлината към върха на дюните.

Там има човек.

— По дяволите! — извиква Филип и се препъва назад. — Стой!

Но човекът идва. Вече е на половината на дюната.

— Стой!

Това е войник, веднага вижда Филип. Униформа. Походка.

Пистолетът на Филип е пародия, играчка, изработена от пластмаса, пълен фалшификат.

Но пушката на непознатия го ужасява най-много. През него преминава същата студена треска, която бе изпитал, когато видя тялото от Гражданската война в пясъка. Оръжието, което носи този човек, е от друга епоха, от друго време.

От миналото, редник.

Това е мускет.

Мъжът приближава.

— Стой! — повтаря Филип.

Първата му мисъл е:

Този човек е… в костюм.

Синя куртка, жълто шалче, червени ревери, жълти копчета, които не отразяват светлината. Черни ботуши копаят в студения пясък, докато се спускат надолу по дюните. Черна триъгълна шапка хвърля сянка върху лицето на войника.

Дали е Нещото в червено?

Филип се вглежда за рога. Вглежда се за бяла брада.

— Хайде, човече! Ще ми се наложи да те застрелям!

Това е костюм. Трябва да е костюм. Защото, ако не е, ако наистина носи това, което си мислиш, значи си си загубил ума. Всички сте си загубили ума!