Бъди ми враг
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-072-2
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Бъди ми враг». Краткое содержание книги:
В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон придобива умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи (автор на Момиче на пружина)
Беглец по равнините е първият роман от тази трилогия и ако вторият и третият са подобни на него, говорим за поредица, готова да преобрази мястото във фантастичната мултивселена на носителя на множество награди Иън Макдоналд. Speculative Scotsman
Макдоналд изгражда свят, който е достатъчно различен, за да очарова читателя и да разпали вярата му… Бляскавото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза открояват тази книга. Kirkus
— Сен?
— Какво?
— Добре ли си?
— Махай се.
— Будна си.
— Добре съм.
— Помислих си, че чух…
— Казах, че съм добре.
Еверет стоеше, притиснал чело в нановъглеродната преграда. Почувства как резето на вратата се вдига.
— Не, не съм.
Сен се бе увила в завивките от хамака си. В мъждивото каютно осветление изглеждаше мъничка и бледа. Очите ѝ бяха широко отворени и изплашени. В каютата ѝ цареше обичайната неразбория от разхвърлени дрехи, натрупано оборудване, въжета и парчета хартия с идеи за нови карти таро. Стискаше безценното тесте в ръка, която приличаше на закривени птичи нокти. Любимите ѝ ръгби играчи гледаха от височината на плакатите, окачени с кабарчета по стените. Еверет подуши застоял въздух и момичешка пот, непрани чаршафи, странни мускусни аромати и уханията на Сен.
— Какво има?
Нощните светлини сякаш я смалиха още повече. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че няма да ѝ хареса. Беше така ожесточена, така предизвикателна и готова да се отбранява.
— Сънувах нещо, ясно? Мийзи сън. — Сен потръпна. И не само заради зимния студ, който се прокрадваше от обширните празни пространства на Евърнес в затоплената малка каюта. — Не искам да се връщам там, не, не. Не искам отново да заспивам, никога повече, не. Ела с мен, Еверет Синг. Да поседнем. Помогни ми да остана будна.
Тя завъртя завивките около себе си като мантия на монарх. Еверет се мушна в своята каюта, за да вземе завивките от собственото си легло, както и една хартиена кесия с последно приготвената грис халва. В комплект със запазената му марка от горещ шоколад с щипка чили, винаги успяваше да повиши настроението на капитан Анастейзия. Можеше да свърши също толкова добра работа и с осиновената ѝ дъщеря.
Сен го отведе до товарната палуба. Дъхът на Еверет излизаше на пара. Кондензацията капеше от всеки парапет и всяка колона. Сен завъртя копчето на контролната си гривна. Товарната платформа се поклати и започна да се спуска плавно. От студа едва не му секваше дъхът. Нощта бе абсолютна чернота, без ни една светлинка. Небето бе чисто и докато се спускаха надолу, на Еверет му се струваше, че е заобиколен от звезден ореол. Сен спря платформата.
— Хайде, Еверет Синг. — Тя седна на ръба и спусна крака в мрака. Уви се по-плътно в завивките. — Имаш ли си някое място, Еверет Синг?
— Какво имаш предвид?
Сен потупа платформата до себе си. Еверет седна. Отпусна предпазливо крака над бездната. Звездите бяха великолепни. Никога не бе виждал толкова тъмни небеса, дори в Пенджаб, където Теджендра го бе завел, за да го запознае с роднините им от Индия.
— Място, където си ти.
— Имам, но не е на кораба. А… — Думата едва не го задави. Душът, където под топлата вода се появяваха най-добрите идеи и най-ясните мисли; тихият, слънчев кът в градината, където можеше да си седи по цяло лято само по шорти и нищо друго и да поема горещината; бюрото до прозореца в стаята му, откъдето се откриваше изглед към улицата. Нямаше ги. Не просто ги нямаше, бяха отнети от някой, който приличаше на него, говореше и миришеше като него, звучеше и харесваше нещата, които той харесва, смееше се на съвсем същото, познаваше познаваното от него. Който обаче не беше той.
— У дома?
— Да.
Опита отговорът му да прозвучи равно, неемоционално, хладно. Но не можеш да изгубиш дома, семейството, света си от своя зъл двойник, без емоцията да се прокрадне в гласа ти и да го разколебае.
Сен залюля крака.
— Тук ми харесва. Хубаво ми е под мен да няма нищо. Да се чувствам откъсната. Свободна от гравитацията. Тук горе схващам по-ясно нещата. Чух ги, Еверет Синг. Хората в кулата. Чух. Бяха в стаята ми. О, и викаха името ми, и сред тях имаше един глас, един сред милионите в кулата, и когато го чух, разбрах откъде знаят името ми.
— На километри оттам сме, Сен. Сега го няма.
Капитан Анастейзия не заповяда пълен стоп, докато черната кула не остана далеч зад хоризонта. Дори и тогава бе откарала кораба още по-нататък, над празната земя. Бяха спрели, само защото Макхинлит забеляза редица стари вятърни турбини, накацали по един варовиков скат, и бе настоял капитанът да хвърли котвите там, откъдето можеше да открадне малко електричество. Земята далеч под краката на Еверет бе единственото останало от графство Оксфордшир.