Игри на изчезване [bg]

— Търсите ли някого?

Лорънс вдигна поглед нагоре към небето, което беше притъмняло. Усещаше с кожата си наближаващата буря, косъмчетата му бяха настръхнали. От жегата въздухът беше станал по-влажен. Миришеше на солена вода, развалена риба и китайски кнедли.

— Не — отвърна той. — Излязох да се поразходя, прели да плисне дъждът.

— Да, изглежда, се задава буря — каза китаецът. — Няма да е сериозна обаче. Във всеки случай, не бих искал сега да съм в открито море.

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лорънс дъвчеше дъвка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита отново китаецът.

— Мисля, че да — отвърна Лорънс. — Имате ли достатъчно гориво до Макао?

— До Макао ли? Защо?

Лорънс скочи на борда и заобиколи седалките, докато се озова на половин метър от стария човек.

— По-точно до остров Тайпа — каза той. — Трябва да отида до там и да се върна.

— Току-що заредих — отвърна китаецът. — Но нямах намерение да излизам…

— Добре — каза Лорънс и протегна ръка за здрависване.

Мъжът се втренчи в ръката му, после го огледа от глава до пети. Не разбираше какво става, не знаеше как да постъпи. Накрая бавно вдигна ръка и пое предложената му от Лорънс.

Това беше грешка.

Защото с едно плавно движение Лорънс извади от джоба си пистолет със заглушител и натисна спусъка. Оръжието кихна глухо в ръката му. Куршумът проби гръдната кост на стария човек, но Лорънс му пусна и един в корема за по-сигурно. Приглушените изстрели се сляха с шумовете на пристанището. Мъжът залитна назад, но Лорънс го сграбчи за раменете, преди да бе паднал по гръб. Очите на китаеца бяха разширени от шока. Той извика тихо.

— Кротко — каза Лорънс. — Не се съпротивлявай.

Възрастният мъж се задъхваше. На устата му се появиха кървави мехури, той се вкопчи в ръката на Лорънс. На лицето му бяха изписани смайване и страх.

— Не, не! — каза Лорънс. — Остави това. Отпусни се. Вече нищо не можеш да направиш.

Той внимателно започна да го сваля надолу към палубата. Коленете на мъжа бяха омекнали и хватката му около ръката на Лорънс отслабна. Дишаше учестено и плитко, единият от куршумите бе пронизал белия му дроб. Гръдният му кош се пълнеше с кръв. Отвори уста, сякаш за да извика, но звук не излезе, само гъргоренето на въздуха през огнестрелната рана.

— Спокойно! — каза Лорънс. — Отпусни се. Ще изпаднеш в шок и няма да усещаш болка. Просто се остави шокът да те обхване като топло одеяло. Не се съпротивлявай. Скоро всичко ще приключи. Виждал съм много хора да умират пред очите ми и твоят начин никак не е лош. Няма да продължи дълго. Остави образите да изпълнят съзнанието ти. Мисли си за всичко хубаво, което си преживял. Само за хубавите неща.