Баскервилското куче

— Щастлив съм да чуя такова нещо от вас — каза сър Хенри, като гледаше с известна изненада приятеля ми. — Аз нямам претенции да разбирам много от тези неща и бих оценил по-добре един кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази леди със синята коприна е работа на Кнелер, а дебелият джентълмен с перуката — на Ренълдз. Всичките са фамилни портрети, нали?

— До един.

— Знаете ли имената на тези хора?

— Баримор ми ги набива в главата доста време, та мисля, че мога да кажа урока си отлично.

— Кой е този джентълмен с далекогледа?

— Това е контраадмирал Баскервил, който е служил при Родни в Западна Индия. Човекът със синьото палто и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисията при камарата на общините по времето на Пит.

— А този горделивец срещу мене? Този с черното кадифе и дантелата?

— О, с него трябва непременно да се запознаете. Той е причината за всички наши нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Него едва ли ще забравим някога.

Аз гледах портрета с интерес и известно учудване.

— Боже мой! — извика Холмс. — Та той изглежда съвсем тихичък и кротък човек, но мога да кажа, че в погледа му се крие нещо демонично. Аз си го представях по-едър и с разбойническа физиономия.

— Портретът е автентичен, в това няма съмнение, защото на гърба е написано името и дата 1647 год.

До края на вечерята Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна погледа си от него. Обаче чак по-късно, когато сър Хенри си отиде, можах да разбера интимната мисъл на Холмс. Със свещ в ръка той ме заведе обратно в хола и повдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.

— Забелязваш ли нещо?

Заразглеждах широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици коса и бяла дантелена яка. Това лице не беше жестоко, а само студено, строго и малко надуто, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.

— Не ти ли напомня някой твой познат?

— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.

— Може би това е само внушение. Почакай за момент.

Той се качи на един стол и като държеше свещта в лявата ръка, със сгъната дясна закри широкополата шапка и дългите къдрици.

— Сили небесни! — извиках аз изумен.

От платното ме гледаше лицето на Степлтън.

— Аха, видя ли го сега? Очите ми са привикнали да отделят лицата от украшенията, които ги заобикалят. Най-важното качество за един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.

— Но това е поразително! Сякаш е Степлтъновият портрет!

— Ето ти интересен пример за превъплъщение, което, изглежда, е не само физическо, но и духовно. Достатъчно е човек да започне да изучава фамилни портрети, за да стане привърженик на доктрината за прераждането. Степлтън също е Баскервил, това е очевидно.