Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Не и за мен — казах аз.
— Няма полови органи.
— Това може ли да означава нещо съществено?
— Не съм последовател на Фройд. Кой ли вярва на стария мошеник в днешно време? Обаче е надрънкал толкова много неща, че не е изключено да се е промъкнала някоя друга истина. И така, да речем, че вашите манекени са жени кастрати. Можем да се замислим над това. И лицата им са били боядисани? Като мъртвешки според един репортаж в пресата. Призрачни според друг, може би по-точен като описание.
— Призрачни ли? — каза Аби.
— Защо не? Не са ли и призраците кастрати? Призраците правят ли секс? Размножават ли се? Не. Призраците категорично са лишени от сексуалност. Могат да бъдат призраци на мъже или жени, измъчвани от любов или раздяла… Но никога от откровена, примитивна, непреодолима жажда за секс.
И двамата го зяпахме, сигурен съм, чувствайки безспорната театралност в поведението му, но и двамата не бяхме категорично убедени, че е пълен шарлатанин.
— Какво е вашето мнение, агент Кънингам? Положително сте посещавали прочутите курсове по бихевиористика в Куантико. Какво мислите вие? Подиграва ли ви се той с тези кукли?
Аби поклати глава, изразявайки несъгласието си:
— Той рискува, особено с тази втора кукла на Наталия. Не смятам, че е от тези, които се подиграват. Според мен той използва куклите като някаква ексцентрична форма на извинение.
Погледнах я смаян. Версията за извинението ми се струваше също толкова ексцентрична, колкото и приказките на Потанин за призраци кастрати.
— Извинение ли? — намесих се. — За това, че ги е отвлякъл? Сериозно ли говориш?
Последва потвърждение, придружено от бързо кимване в стил „няма майтап“:
— Съвсем сериозно. Смятам, че става въпрос за имитация, заместител на отвлечения човек. Недодялан опит на опасно размътен мозък да предложи нещо в замяна. За мен това означава извинение за стореното от него.
Потанин се усмихна високомерно. Отхвърли хипотезата й с кратко поклащане на глава.
— По-скоро можем да предположим, че тази личност държи много да е господар на положението. Той отвлича, за да упражнява надмощие. Убийството е крайната форма на надмощието. Този човек не се извинява, агент Кънингам. С подхвърлянето на манекените той демонстрира ликуват от постъпката си. Той се присмива. Без да сте разбрали, вие вероятно вече сте получили някакви послания от него. Върнете се назад, госпожице Кънингам. Проверете дали не сте пропуснали нещо. — Вдигна високо ръце, показвайки ясно, че разговорът е приключил. — Ще направя каквото мога, за да получите психологическия портрет, който искате. А сега трябва да ме извините. — Обърна се към неотворена двулитрова бутилка с водка и я разклати като умопомрачен. — Трябва да наваксвам много изгубено време.
Напуснахме бърлогата на Гавраил Потанин и поехме надолу по оградените с железни перила и решетки стълби към изхода. От двете страни на всяка етажна площадка имаше болнични стаи, ако можеше да се нарекат така. Нямаше врати, които да спрат погледите ни към дългите редици неоправени легла и танцуващите, подвикващи и точещи лиги пациенти. Трепкаха множество телевизионни екрани и всеки от тях бе събрал своите поклонници. Пред всяка стая ни посрещаше нов полъх от миризми на готвещо се зеле, пот и нещо гадно сладникаво, което винаги съпътства занемарените, немитите, отритнатите във всяко общество.
— Ама че място е това — възкликна смаяна Аби. На площадките излизаха хора и ни зяпаха втрещени. Имаше и мъже, и жени, млади и стари. Но никой от тях нямаше вид, който да подсказва, че е от персонала. — Пациентите — каза американката, когато стигнахме партера — са завзели лудницата. — Посочи символично с поглед нагоре към квартирата на Гавраил Потанин. — В това число включвам и Главния пациент.
— Смяташ, че само си изгубихме времето — казах аз жегнат. В края на краищата тя предложи идеята за психиатър.
Излязохме от клиниката и се запътихме към паркинга.
— Призраци ли? — каза тя. — Жени кастрати… Допускам, че е възможно. Само че нещо не ми пасва, приятелче. Поведението на нашия похитител като на сериен убиец ли е? Серийните убийци взимат трофеи за спомен, не ги раздават. Въпросът, чийто отговор трябва да намерим, е каква цел преследва с постъпката си. Не споря, че като подхвърля кукла с образа на Джоун или Наталия, той търси някакво извратено удовлетворение. Но прав ли е нашият философ психиатър, че той ни се надсмива, че изразява ликуването си от стореното? Или има нещо реално в интуитивното ми чувство, че този човек търси начин да се извини? Че самите Джоун и Наталия са трофеите.