Случаят с палтото от визон
- Автор: Гарднер Эрл Стенли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Венкова-Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Случаят с палтото от визон». Краткое содержание книги:
— Ти даде на Дикси моя номер?
— Дикси вече го знаеше. Тя беше с мен. Нали ви казах, че моментално запомня номера.
— Продължавай.
— Дикси вдигна слушалката и нощният администратор се обади. Тя тъкмо щеше да даде номера, когато вратата се отвори. Влязоха двама мъже и една жена и в момента, в който ги видях, разбрах, че с нас е свършено. Дикси бързо съобрази и поръча на администратора: „Извикайте полиция!“
— И какво стана? — попита Мейсън.
— Прекъснаха я. Някой затисна устата й с ръка.
— А твоя пистолет?
— Моят пистолет ли? — Албърг горчиво се засмя. — Той беше върху леглото. А двамата мъже държаха пистолети в ръцете си. Пистолет на леглото не струва нищо срещу пистолет в ръката.
— Защо не даде някакъв сигнал на детектива, който е слушал в другата стая?
— Защото те бяха твърде хитри. Знаеха точно толкова добре, колкото и аз, че стаята се подслушва. Всеки път, щом се опитвах да кажа нещо, единият от мъжете слагаше пръст на устните ми и ме ръгваше с пистолета в корема. Тогава реших да се окопитя и каквото и да става, да кажа нещо, но ме цапардосаха с палка над ухото. Призля ми от болка — коленете ми се огънаха. Това е всичко.
— Не е всичко — възрази Мейсън. — Карай нататък. Какво стана?
— Какво, по дяволите! Отидохме до товарния асансьор. Свалиха ни с него. В уличката чакаше кола. Сложиха ме на задната седалка, а после ме събориха на пода. Стъпиха с крака отгоре ми. Така са убили и онзи полицай. Натикали са го в колата, затиснали са го с крака и са му пръснали черепа.
— Продължавай — подкани го Мейсън.
— Закараха ни в един хотел. Качихме се със задния асансьор, но аз не съм толкова глупав. Поисках да вляза в банята. Там имаше пешкир. Името на хотела беше написано на него.
— Спомняш ли си го?
— Разбира се, че си го спомням. Казваше се „Бонсал“. Б-о-н-с-а-л. Аз бях в апартамент шестстотин и девет бе.
— И после?
— После, след доста време, отново слязохме със задния асансьор. Качиха ме в колата. Тръгнахме по един страничен път, който води извън града. Все още лежах на пода. Единият от мъжете извади, пистолета си и го допря до главата ми. Бях готов да го сграбча и точно в този момент шофьорът изкрещя: „Внимавай!“ И удари спирачките.
— Какво се беше случило?
— Не знам. Знам какво последва. Бях на пода. Мъжът, който бе опрял пистолета си в мен, политна и се удари в предната седалка. Грабнах пистолета. Колата спря. Светкавично отворих вратата. Стисках пистолета. Викнах им: „Горе ръцете!“ И скочих в храстите като елен.
— Храсти ли имаше наоколо?
— Бяхме спрели на някакъв стръмен хълм в един парк, а край нас гъст храсталак. Колата се намираше точно на ръба на стръмнината. Казвам ви, тичах като елен. Боже мой, как тичах!
— После?
— После вървях, вървях, вървях. Качих се на един автобус. Изчаках малко, за да съм сигурен, че сте в кантората си. Исках да ви телефонирам, но аз не съм като Дикси. Не помнех номера, на който да ви търся. Така че седнах в едно мръсно ресторантче и зачаках. След това взех такси. Отидох в кантората ви и ме арестуваха.
Мейсън премисли цялата ситуация.
— Разказа ли нещо на полицаите?
— Естествено, че им разказах. Заведох ги до мястото, където бях скочил от колата. Показах им следите.
— Те видяха ли ги?
— Разбира се. Видяха къде съм тичал по стръмното като елен, по дванайсет метра скокове съм правил. Изсмяха ми се. Заявиха ми, че съм можел да оставя следи където си ща.
— А после?
— После отидохме до хотел „Бонсал“.
— И какво стана?
— Не знам. Полицаите се качиха в апартамент шестстотин и девет бе. Нищо не ми казаха. Струва ми се, че нещо не беше наред. Държаха се, като че ли вече са ме тикнали в затвора.
— И ти разказа тази история на полицаите — точно както ми я разказваш на мен?
— Точно така. Това е цялата история.
— Те стенографираха ли всичко, което им каза?
— Да.
— Тогава — заяви Мейсън — това не само че е цялата история, но и вече няма отърваване от нея.
15
Мейсън се разписваше на излизане от затвора, когато служителят зад бюрото му каза:
— Търсят ви на телефона, мистър Мейсън. Ще се обадите ли?
— Вероятно не — отвърна Мейсън.
— Търси ви лице, което е тук в затвора.
— Тук има няколко хиляди души — рече Мейсън. — Предполагам, че около хиляда и петстотин от тях искат да ме видят с надеждата да намеря някакъв начин да ги измъкна. Можете ли да разберете името на лицето, което се обажда?
— Жена е — отговори служителят — от тукашното отделение. Казва, че името й е Дейтън.
За миг адвокатът се намръщи.
— Дайте ми слушалката. Ало — обади се Мейсън по телефона. — Кой е?