Непознатия от Индия
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознатия от Индия». Краткое содержание книги:
Непознатия от Индия е образ, който много напомня известния граф Монте Кристо на Александър Дюма. В ръцете на „Непознатия“ се обединяват нишките на съдбите на всички хора, които среща той по пътя си и ги управлява с голяма сигурност.
Борбата от тайнствената „тъмнина“ против внушаващия страх „капитан“, завладява всеки, който вземе в ръка тази книга.
Мястото на действието на този детективски роман е също родината на Май — Саксония.
Следващата му крачка беше да натовари сирачетата на собствената си шейна и да нареди да бъдат откарани при онези възрастни хора на улица Зигесщрасе, където преди време „шлосерът“ беше направил посещение във връзка с планирания взлом. Многото нови неща и впечатления помогнаха да прилъжат децата и да ги накарат по-бързо да забравят тежката загуба. Но Мари остана няма и безразлична към всичко около себе си. Главата й беше толкова замаяна, сякаш бе получила силен удар с тежък предмет. Сърцето й като че беше спряло… Дълбоката тъга я правеше безчувствена. Тя чуваше онова, което й говореха, понякога отговаряше, ала нейната мъка и страдания я бяха обладали с такава сила, че нищо не бе в състояние да събуди в нея интерес или съчувствие.
Така измина и този тъжен мрачен ден, а после настъпи и ново утро.
Пастор Матезиус, свещеникът на затвора, обикаляше килиите на „Бастилията“. Първият когото той посети този ден, беше Бор-ман. Великанът лежеше проснат възнак върху голия под и не направи и опит да се надигне, когато видя, че свещеникът влиза при него.
— Е, Борман, няма ли да станете!
— Остави ме на мира бе, стари шарлатанино!
— Борман, Борман, вървиш все по-бързо към своята гибел.
— Петнайсет години пандиз… за да ги изкарам, нямам нужда от твоите църковни песнопения.
— Размислихте ли за вашите показания? Нима искате с лъжите си още повече да утежните вашето…
— Върви по дяволите, проклет проповеднико! Щом видя мутрата ти, започват да ме сърбят ръцете!
— Мой дълг е да ви посетя, Борман. Моля ви да се разкаете! Вкъщи имате жена и малко невинно момченце…
Той бе принуден да млъкне. С богохулно проклятие великанът скочи на крака и като разтърси пред очите на духовника веригата на ръцете си, изкрещя:
— Гаден мазник! Ако някой пак ми напомни за малкото хлапе, ще му извия врата!
Дълго след като затвори вратата на килията му, свещеникът продължаваше да чува крясъците и ругатните на побеснелия Борман. Бавно и натъжено той крачеше по мрачните коридори, после влезе при ключаря Арнолд, вече затворник. Потънал в мрачни размисли, Арнолд седеше на своя нар. Щом видя пастора, той се надигна и неохотно го поздрави.
— Е, Арнолд, днес пак ли ви разпитваха?
— Да.
— Направихте ли признания?
— Признания ли? Че какво да признавам?
— Не може да отречете, че без помощта ви великанът не би могъл да излезе от затвора!
— Цялата работа и за мен си остава загадка — продължи да упорства ключарят.
— Ще ви осъдят, Арнолд!
— Ще се защитавам докрай!
— Че какви ли аргументи бихте могли да приведете във ваша полза?
— Три! Първо, тук няколко служители разполагат с ключове. Второ, Борман никога няма да издаде истинския виновник, а ще натопи онзи от надзирателите, на когото иска да си отмъсти.
— И трето?
— Трето, известно е, че Капитана е всесилен. Твърде възможно е той да го е измъкнал от „Бастилията“.
— Но това е малко вероятно, Арнолд. Съветвам ви просто да кажете истината.
— А вас, господин пастор, ви съветвам да не се бъркате в работи, които не ви засягат!
Обикновено арестуваните, задържани по едно и също дело, получават по възможност отделни килии. Затова и Рихард Бертрам бе затворен в друго отделение на „Бастилията“.
Когато пасторът се приближи да неговата килия, той видя, че вратата й е отворена. Надникна вътре. Там беше асесорът Шуберт заедно с лекаря на затвора. Арестантът лежеше на земята в състояние, което будеше състрадание.
Сламеникът беше разкъсан така, че Рихард се беше проснал направо върху разпиляната слама. Двамата господа бяха влезли току-що и поздравиха кратко свещеника. После асесор Шуберт, който изпълняваше задълженията на съдия следовател, се обърна към ключаря на отделението с думите:
— Говори ли нещо?
— Да, но само несвързани глупости.
— Как така глупости? Запомнихте ли нещо от тях? — — Ами имаше много рими.
— Странно! — О, той само се опитва да ни води за носа, господин асесор! Само се преструва, че се е побъркал. Знам ги тия. Този тип се прави на буйно луд! Това винаги е последното средство, към което прибягват такива хора, щом попаднат в капана. Този тук използва поезията. Не престава да съчинява стихове.
Ключарят грубо се изсмя.
— Защо сте му дали този разкъсан сламеник?
— Самият той го разкъса. Така се разбесня, че както изисква правилникът за вътрешния ред, бяхме принудени да го оковем.
Изглежда асесорът не беше безсърдечен човек. Той поклати глава и се обърна към съдебния лекар:
— Смятате ли, че тази верига е необходима?