Червената звезда

Тонът й беше много решителен и уверен. Чувствувах, че знае какво говори, и не можах да й откажа. Влязохме в залата, където лежеше Леонид, и аз с жест й посочих да мине зад паравана, като останах наблизо, край леглото на друг тежко ранен, с когото така или иначе трябваше да се заема. Исках да чувам разговора й с Леонид, за да се намеся, ако потрябва.

Вече зад паравана, тя малко повдигна воала си. Виждах силуета й през слабопрозрачния плат на паравана и разбрах, че се наклони над болния.

— Маска… — произнесе слабият глас на Леонид.

— Твоята Нети! — отговори тя и толкова нежност и ласка бяха вложени в тези две думи, казани с тих, мелодичен глас, че старото ми сърце трепна в гърдите, обхванато до болка от радостно съчувствие.

Тя направи някакво рязко движение с ръка, сякаш разкопчаваше яката си, и както ми се стори, сне шапката с воала, а после още повече се наклони над Леонид. Настъпи минутно мълчание.

— Значи, аз умирам? — попита той тихо.

— Не, Лени, животът е пред нас. Твоята рана не е смъртоносна и даже не е опасна…

— А убийството? — възрази той болезнено-тревожно.

— Това беше болест, мой Лени. Бъди спокоен, този порив на смъртна болка няма да застане никога между нас, нито на пътя към нашата велика обща цел. Ние ще я достигнем, мой Лени…

Лек стон се изтръгна от гърдите му, но това не беше стон на болка. Аз си тръгнах, защото си бях изяснил по отношение на моя болен онова, което ми беше нужно, а да подслушвам повече не трябваше и нямаше смисъл. След няколко минути непознатата, отново с шапка и воал, ме извика.