Татул

24

Сух студ скова земята. Иван прехвърли керемидите на къщата, стегна ги, замаза ръбовете, прочисти всичко спукано и негодно. Той се надигна да поправи и керемидите на плевнята, но старата не даде.

— Ще напълниш сламата с прахоляци и парчетии, та ще изпотрошиш зъбите на добитъка… Плевня се претърсва напролет, когато се изпразни… — Старата помълча и додаде: — Само стената откъм хармана може да се позамаже, ама и то ще стане при сгода… Виж, стената на кухнята откъм Малтрифонови трябва да се постегне, докато е време…

— Нека да се постопли — кимна Иван.

Старата се прибра вкъщи, намота памука на ръката си и провлече тънките жички. Така, седнала до прозореца, наведена, потопена в мисли, тя прекарваше по цели дни. Само по два-три пъти на ден влизаше в малката избичка, клякаше пред старото почерняло буренце и си наточваше вино в зеленикавата пръстена паничка. Откак посадиха американското лозе, тя си отделяше по петдесет-шестдесет литра вино и го запазваше за именни дни и разни къщни потреби. И за пръв път от десетина години тя започна да пие. Ключът на избичката беше завързан за възата на престилката й, никой нямаше право да го пипа без нейно позволение и да влиза в тясното полутъмно подземие. Там се пазеха още: качето със сланината, фасулът, булгурът, зелето, туршията, празът. На гредата висеше закачена широка, просто изплетена кошница. В тая кошница имаше събрани разни парцали, строшени кутелки, шишенца, кутийки. Откога бяха останали и защо ги пазеше, никой не знаеше. Колчем влезеше, Минчо все се заканваше. „Ще взема да ги изхвърля тези боклуци!“ Но тя клатеше отрицателно глава: „Докато аз съм жива, ще си стоят, пък като умра, правете, каквото си Искате…“ И Минчо, и Тошка, и Иван, пък дори и Петето влизаха в избичката с нейно позволение, и то много рядко: само лятно време, когато трябваше да внесат нещо, и на Коледа, когато нареждаха сланината. През другото време никой не можеше да влезе там, старата сама си ходеше за всичко. А ако тя се забавеше някъде, не можеха да извадят нито зеле, нито туршия, нито праз. На няколко пъти Минчо направи дума да не заключва избичката, но старата скочи като ужилена: „Никой няма да бърка там! Аз искам да си знам какво имаме и какво нямаме. Ако потрябва нещо, ето ме, тук съм. Пък ако се забавя някъде, няма да умрете за толкова…“

Милю сам изкопа тази избичка. И когато я свърши, като че не изба, като че цял палат съгради. Така й се стори на нея, че й беше израснала на сърцето. Дотогава нямаха къде да си сложат зимнината, всичко измръзваше, разваляше се. И когато изхвърляха по половин каца туршия на купището в най-оскъдното време, сърцето й се късаше от мъка. Плачеше тя, вайкаше се като на умряло. Караха така няколко години. Милю слуша припевите й, слуша ги, па току една есен запретна ръкави, пипна копача, влезе в килера и подхвана. Тогава старата още по-силно се разрева, очите му щеше да извади: „Остави, ще бутнеш къщата, та сетне не ще има главите си къде да заврем…“ Но той не я погледна, продължи да копае. Започна от средата, приближи се до стените, но не изкопа наравно с тях, а остави по две педи място, сетне изгради още две-три педи тухли, замаза ги, стегна ги, та хем основите на стените закрепи още по-здраво, хем чудесни миндерчета направи. На тези миндерчета старата нареждаше сума неща. Върху четири здраво заковани греди Милю сложи дъсчения под на килерчето и така хубаво го рендоса, така майсторски го нареди, че старата съжаляваше, загдето не го накара да изкопае избата под по-голямата стая, в която седяха. Избичката стана като кутийка, лятно време в нея беше хладно, зимно време топло. Само стълбичката й беше много стръмна и разкривена, но това не беше голяма беда. През толкова години старата само един-едничък път се подхлъзна. Навехна си крака и си обели лакътя, но оттогава стъпяше предпазливо като котка. Пък и свикнала беше вече, знаеше къде и как точно да си сложи стъпалото. Когато трябваше да си вземе нещо от избичката, Тошка питаше предпазливо: „Да ида ли аз, а, мамо?…“ „Аз ще ида, аз, ти не знаеш“ — отвръщаше старата и се надигаше бавно.