Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Не се залъгваше. Не мислеше да става индианец. Но знаеше, че докато е с тях, той също ще служи на този ДУХ.
Това откритие го направи по-щастлив.
2.
Приготовлението на месото представляваше грандиозна картина.
Убитите бизони бяха към седемдесет, пръснати като капки шоколад по огромното дъно на долината и до всеки от тях индианските семейства направиха подвижни фабрики, които обработваха животните със смайваща бързина и точност.
Лейтенантът не можеше да повярва, че има толкова много кръв. Тя се пропи в земята като разлят върху покривката сок. Изцапа лицата и ръцете на всички. Процеждаше се от конете и двуколките, които превозваха месото до лагера.
Взеха всичко: кожите, месото, вътрешностите, копитата, опашките, главите. Само за няколко часа всичко беше отнесено, след което прерията приличаше на гигантска, току-що почистена банкетна маса.
Докато обработваха животните, лейтенант Дънбар обикаляше с останалите воини. Бяха въодушевени. Само двама бяха ранени, при това не сериозно. Един стар кон си беше счупил преден крак, но това бе незначителна загуба в сравнение с изобилието, което ловците осигуриха.
Бяха доволни, личеше по лицата им. Цял следобед си говореха, пушеха, яздеха и си разказваха разни историйки. Дънбар не разбираше езика, но беше лесно да схване за какво става дума. Разказваха за ловувания и счупени лъкове и за онези, които са успели да се измъкнат.
Когато поканиха лейтенанта да разкаже своята история, той изигра такава пантомима, че воините се смяха като луди. Това се превърна в зрелището на деня. Караха го да го повтаря пет-шест пъти. И всеки път едно и също — едва стигнал до средата, слушателите му се превиваха и се опитваха да сподавят смеха си.
Лейтенант Дънбар нямаше нищо против. И той се смееше. Не обръщаше внимание на късмета, който го съпътстваше, защото знаеше, че всичко, което се е случило, е истинско. Освен това съзнаваше, че е постигнал нещо прекрасно. Беше станал „едно от момчетата“.
3.
Когато тази вечер се прибраха в лагера, първото нещо, което видя, бе собствената му шапка. Мъдреше се върху главата на някакъв непознат мъж на средна възраст.
Създаде се известно напрежение, когато лейтенант Дънбар се насочи право към него, посочи униформената си шапка, която никак не стоеше добре върху главата на мъжа, и простичко каза:
— Моя е.
Воинът го изгледа любопитно и свали шапката. Повъртя я в ръце и пак си я сложи на главата. После измъкна ножа си от колана, подаде го на Дънбар и без да каже и дума, продължи пътя си.
Дънбар гледа докато шапката се скри от погледа му и се вторачи в ножа, който държеше. Ножницата беше цялата обкована със скъпоценни камъни и приличаше на истинско съкровище, затова той тръгна да търси Ритащата птица, убеден че е получил по-доброто при размяната. Движеше се свободно из лагера и където и да отидеше, срещаше радостен прием.
Мъжете му кимваха, жените му се усмихваха и цяла сюрия хихикащи деца тичаше след него. Племето беше във възторг от приближаващото страхотно празненство, а присъствието на лейтенанта бе допълнителен източник на радост. Без да го обявят тържествено или да вземат общо решение, те бяха започнали да го считат за жив талисман.
Ритащата птица го заведе право в колибата на Десетте мечки, където се състоя кратка благодарствена церемония. Възрастният човек беше в изключително добра форма. Печеше плешката на своя бизон. Когато тя бе готова, Десетте мечки отряза едно парче, отправи няколко думи към Великия дух и подаде това първо парче на Дънбар, с което му оказа голяма чест.
Дънбар направи обичайния си лек поклон, отхапа малко и учтиво върна останалото на Десетте мечки. Жестът го впечатли особено. Той запали лулата си и още веднъж оказа чест на лейтенанта, като му предложи да пуши пръв. С тази церемония пред колибата на Десетте мечки се сложи началото на една небивала нощ. Пред всяка колиба гореше огън и на всеки огън се печеше прясно бизонско: плешки, ребра и разни други отбрани меса. Осветен като малко градче, временният лагер просветваше до късно през нощта, а ароматният пушек изпълваше тъмното небе на мили разстояние.
Ядоха в забрава. Ако усетеха, че са преяли, правеха кратки почивки, събираха се на групички да побъбрят или да поиграят малко хазарт. Но щом почувстваха, че храната им е слегнала, те се завръщаха край огъня и угощението започваше отново. Нощта едва беше започнала, когато лейтенант Дънбар се почувства така, сякаш е изял цял бизон. Заедно с Вятър в косите обикаляха из лагера и при всеки огън ги посрещаха като кралски величия.