Съкровището на Аптор

Дърветата се поразредиха и Урс изсумтя. Пред тях, докъдето поглед стига, се простираше огледална водна повърхност, в която се отразяваха околните дървета.

— Трябва да внимаваме да не пропаднем в някоя яма — предупреди Гео. Закрачиха по-предпазливо. — Придържайте се на една ръка разстояние от най-близкото дърво.

— Но те стават все по-редки — забеляза Арго. В този миг Гео, който водеше колоната, извика. Докато стигнаха до него, вече потъваше до коленете. Той се протегна и успя да се хване със здравата си ръка за дънера на тънко тъмностволо дърво. Опита да се залови и с остатъка от другата, но тя само се плъзна по кората.

— Дръж се! — викна Урс. Той заобиколи и с едната си ръка улови ствола, а с другата — приятеля си. Гео се измъкна, оплескан до бедрата със сива тиня. Урс го изведе на твърда почва и тогава същото това дърво се наклони, цамбурна във водата и коренището му щракна над повърхността като огромна медуза. Някакво непознато животно се плъзна по оплетените мокри корени, които тинята бързо погълна.

— Добре ли си? — Урс продължаваше да го крепи. — Сигурен ли си, че си добре?

Гео кимна, разтривайки отрязаната си ръка със здравата.

— Нищо ми няма — каза той.

Те се събраха на едно място и отново поеха през блатото. Дърветата свършиха.

Изведнъж Гео видя как пред него водата се надига. Той отстъпи няколко крачки и Урс го хвана за рамото. Малки вълнички накъдриха цялата повърхност като паяжина.

Зелени гърбове изплуваха отгоре. После непознати същества се надигнаха от водата. Видяха зелените им лица и гърди. Три… и още едно. Още четири и още много. Голите им тела бяха изпъстрени със зелени петна.

Гео почувствува режеща болка в главата си. Огледа се и разбра, че и останалите са усетили същото.

— Това са те… — промълви Урс.

— Съществата, които ни носеха… — каза Гео. Болката отново се впи в мозъците им и те пристъпиха напред. Гео вдигна ръка към главата си. — Искат… да вървим с тях… — И той тръгна, изпаднал в познатото полусъзнание, както при преминаването на реката край град Нова Надежда и при първото му падане в морето.

Влажни ръце докоснаха телата им и ги поведоха през блатото. Преминаха през дълбоки води, после ги изведоха на суха земя сред гъста растителност. И отново, в последните лъчи на залеза, просветнаха мокри заоблени камъни.

Кичури мъх висяха от клоните. Водата покри коленете им, стигна до кръста, после до шията. Блесна ивица от черупки и камъчета — сякаш отблизо видяха здрачното дъно на морето. Въздухът беше бял, неподвижен, зареден с електричество. После стана син, накрая черен. В тъмнината проблясваха червени очи. През един процеп в завесата от гъста растителност зърнаха луната, която се промъкваше между облаците и ги посребряваше. Гол мъж стоеше на висока скала и съзерцаваше белия диск. Когато минаха край него, той нададе вой (поне отвори уста и отметна глава назад, но ушите им бяха пълни с мрак, та не чуваха нищо) и застана на четири крака. Ветрецът разреши появилата се внезапно опашка, козината по корема; светлина пробягна по връхчетата на ушите, по удължената муцуна и изтънелите задни крайници. Той извърна глава, свлече се от скалата и хукна в мрака. Завесата от дървета се люшна под нощното небе. Огнени очи просветваха пред тях. Водата избълбука около коленете им и спадна. Изпод ходилата им, към тъмния бряг струеше пясък. Чуха прибоя и бученето на устремената река. Мокри листа докосваха бузите им, гъделичкаха краката и телата им. Продължаваха все напред.