Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Сляпата непозната — защото тя наистина беше сляпа се подсмихна съвсем леко и лукаво, докато отново си приготвяше лулата.
— Кога ще дойде пак Хари? — попита тя.
— Никога не знам, много е предпазлив. Искате ли да говорите с него, госпожо — попита Милдред.
— Да, искам — отвърна непознатата. — А сега подръжте запалената клечка, госпожо Тарнли, моля ви.
Милдред се подчини и пушачката дръпна силно десетина пъти от лулата.
— Никога не знам точно кога, ама едва ли ще е през следващите две седмици — каза госпожа Тарнли.
— А кога ще дойде господин Чарлс Феърфийлд? — попита посетителката.
— Ако е получил писмото ви, ще дойде доста бързо, но ако го е пропуснал, може да не стъпи тук дори три месеца. Така прави той — отвърна Милдред.
— Какви са новините от стария Хари в Уайвърн? — попита непознатата.
— Няма нищо особено — отговори Милдред, — освен, че е жив и здрав. Ама това не е новина, понеже хората от рода Феърфийлд са дълголетни, както всички знаем. Няма да легне скоро в ковчега, така си мисля аз.
Вероятно правилно бе отгатнала причината за въпроса на дамата, защото след отговора й последва мълчание.
— В моята страна казват, че Божиите чеда умират млади — каза високата дама.
— А по нашите места казват, че дяволът се грижи за своите — каза Милдред Тарнли. — Само че вижте аз колко години живея вече. Сигурно съдникът на всички нас удължава малко живота на грешниците, за да ни даде време да се позамислим и да поправим простъпките си, докато все още можем.
— Запалили ли сте огън в стаята ми, госпожо Тарнли? — попита непознатата, която явно не си падаше по теологията.
— Да, госпожо, всичко е готово.
— Имате ли нищо против да се качите и да проверите? Мразя студа — заяви себичното същество.
По това време на нощта подобно напрежение за ревматизма й сигурно не бе приятно за госпожа Тарнли, но макар да не бе жена, която въздържа негодуванието си, този път постъпи различно. Което, разбира се, не й попречи да метне на непознатата един гневен поглед и да промърмори едва чуто няколко думи:
— С удоволствие ще отида, госпожо, но съм сигурна, че всичко е наред — каза тя на висок глас съвсем възпитано и поспря, защото сигурно смяташе, че дамата ще я избави от дългото катерене на стълбите в предната част на къщата.
— Много добре, ще чакам тук — безчувствено каза гостенката.
— Както искате, госпожо — рече Милдред, обходи кухнята с прощален поглед, взе свещта и остави дамата на светлината от огъня.
Жената почти се бе излегнала на стола, сякаш спеше. Обаче след малко се изправи, вдигна ръка до ухото си и се ослуша. След това с протегнати напред ръце бавно тръгна по пода безшумно като котка. Леко се блъсна в масата пред вратата на стаята на Лили Доджър, след това застина напълно неподвижно и съвсем безшумно отмести масата. Вратата се открехна и слабата фигура в сиво се ослуша. Съвсем лек отблясък от огъня осветяваше сумрачния силует на жената, която за миг като че ли нямаше в себе си повече живот, отколкото имаше във високия сив друидски камък на Кресли Комън.
Лили Доджър спеше дълбоко, само че тази нощ й бе писано да се събужда няколко пъти. Тя усети нечия ръка на шията си, но когато погледна нагоре, нищо не видя, толкова тъмно беше в стаята.
Стреснато седна, извика от страх и си помисли, че е в ръцете на крадец.
— Мълчи, глупачке — скастри я жената и закри с ръка устата на момичета. — Аз съм приятелка на госпожа Тарнли и ще отседна в къщата. Коя е жената, която спи горе в стаята, дето преди беше на господаря Хари? Истината ми кажи, иначе здравата ще ти издърпам ухото.
— Там е господарката, госпожо — отговори момичето.
— Омъжената дама ли?
— Да, госпожо.
— Кой е съпругът й?
При този въпрос големите пръсти на посетителката се стегнаха около гърлото на Лили Доджър предупредително.
— Господарят, госпожо.
— А как се казва господарят, мръзна малга хидрушо? — С тези думи тя силно издърпа ухото на момичето. Лили сигурно щеше да се разплаче, ако не беше толкова уплашена, обаче само се намръщи, вдигна рамене към ушите си и побърза да отговори с разтреперан глас:
— За господин Феърфийлд, разбира се.
— Има трима Веървийлд: единият е старият Веървийлд, има господин Чарлс Веървийлд и господин Хари Веървийлд. Говори ясно. — При всяко име, което изреждаше, жената силно извиваше ухото на момичето.
— О, боже, госпожо, моля ви! Имам предвид господин Чарлс Феърфийлд. Не исках да ви заблуждавам, наистина, госпожо.
— Ха, ха… Чарлс, Чарлс, много добре. А сега ми кажи по какво различаваш господин Хари от господин Чарлс.