Жътварят
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жътварят». Краткое содержание книги:
Активистът за правата на мъртвите Рег Шу (един от девизите му гласи: „Защо търпите да ходят по вас?“) изведнъж има повече работа, отколкото някога си е мечтал. А току-що починалият Уиндъл Пунс се събужда в ковчега и установява че се е върнал към живота във вид на труп. И ето — на Уиндъл и не особено плашещата групичка неумрели в Анкх-Морпорк1 се пада мисията да опазят света на живите.
През това време в малка ферма далеч, много далеч от града един висок мрачен непознат се оказва много сръчен с коса в ръцете. Има реколта за прибиране в хамбарите. И едно твърде странно единоборство за спечелване.
— НЕ.
— Опитайте. Тя може да си го позволи. Хората разправят, че имала цели сандъци с имане от едно време…
— НЕ!
— Ъ-ъ…
Симнел се задави. Последното „НЕ“ съдържаше по-ясна заплаха от пращенето на тънък лед по реката. И подсказваше, че следващите думи на Нед Симнел щяха да бъдат проява на най-тъпата настойчивост в целия му живот.
— Е, вие си знаете най-добре — смънка накрая.
— ДА.
— Тогава ще ви взема… да речем, половин пени за работата по косата — избълва Симнел. — Съжалявам, че ви скубя, но ще отидат много въглища за топенето, а джуджетата не се умориха да вдигат цените…
— ЗАПОВЯДАЙТЕ. НО РАБОТАТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ СВЪРШЕНА ДО ДОВЕЧЕРА.
Симнел не понечи да спори. Това би означавало Бил Порталски да се заседи в ковачницата, а младежът се изпълваше с нетърпение престоят му да свърши по-скоро.
— Добре, добре.
— РАЗБРАХТЕ ЛИ МЕ?
— Да. Ясно.
— СБОГОМ — изрече тържествено Бил Порталски и си тръгна.
Симнел залости вратата след него и се облегна. Пфу… Прекрасен човек, разбира се, всеки говореше само за него, но само след минута-две около него те полазваха тръпки, сякаш някой ходи по гроба ти, който дори още не е изкопан.
Прекоси оплескания с грес под, напълни чайника и го окачи в единия ъгъл на огнището. Взе гаечен ключ, за да донагласи това-онова в комбинираната жътварка, и зърна косата, подпряна на едната стена.
Тръгна на пръсти към нея и осъзна колко глупаво се държи. Този предмет не беше жив. Не чуваше. Само изглеждаше остър.
Замахна с гаечния ключ и го налегнаха угризения. Господин Порталски спомена нещо… Да, беше смахнато, подбра съвсем неподходящи думи за най-обикновено сечиво. Едва ли би възразил обаче срещу такава постъпка.
Симнел стовари безмилостно гаечния ключ.
Не срещна никаква съпротива. И изобщо не се съмняваше, че гаечният ключ бе разрязан на две, сякаш е от тесто, на няколко сантиметра от острието.
Вече се питаше може ли нещо да е толкова наточено, че да притежава не острие, а самата същност на остротата, да излъчва поле от абсолютна острота, което се простира и отвъд последните атоми метал.
— Що/за/ад-/ска/чуде-/сия!
Опомни се. Такава податливост на суеверия не подобаваше на човек, който знае къде да постави втулка осми номер. Заемеш ли се с верижни предавки, те или работят, или са безполезни. Не те изправят пред стъписващи загадки.
Погледна гордо към комбинираната жътварка. Да, де, трябваше да я тегли кон. Това отнемаше мъничко от задоволството му. И конете принадлежаха на вчерашния ден. Утрешният беше зает от комбинираната жътварка и нейното усъвършенствано потомство, които щяха да превърнат света в по-чисто и подредено място. Бе опитал с навиващи се пружини, но не даваха голяма мощност. Защо да не сложи ръчка за…
Зад него чайникът изкипя и угаси огъня.
Симнел се промъкна през облаците пара. Пак същите затруднения. Тъкмо се заеме с малко полезна умствена дейност и някоя безсмислена случка му отвлича вниманието.
Госпожа Кейк закри прозорците с пердетата.
— Всъщност кой е Човекът Колкото Кофа? — попита Уиндъл.
Тя запали две свещи и седна до масата.
— Произхождал от някакво езическо племе в Хоуондаленд — обясни сдържано.
— Човек Колкото Кофа… Твърде необичайно име.
— Това е съкратената версия на името — мрачно сподели госпожа Кейк. — Трябва да се държим за ръце. — Огледа се. — И имаме нужда от трети.
— Да повикам Шлепел? — предложи Уиндъл.
— Няма да търпя караконджул под масата, та да ми наднича под полата — заяви госпожа Кейк. — Людмила!
След миг завесата от нанизи пред кухнята се разтвори и влезе младата жена, която отвори вратата на Уиндъл.
— Да, мамо?
— Седни тук, момиче. Имаме нужда от още някого за сеанса.
Момичето се усмихна на Уиндъл.
— Това е Людмила — набързо я представи госпожа Кейк.
— Очарован съм.
Людмила го озари с кристално ярката усмивка, която всеки, твърдо решил да не издава чувствата си, усъвършенства.
— Вече се запознахме — добави Уиндъл.
„Тъй… Мина ден, може и да са два, след пълнолунието. И всички признаци почти са изчезнали. Почти. Виж ти, виж ти…“
— Тя е моят срам — отрони госпожа Кейк.
— Мамо, пак започваш — въздъхна Людмила, но не заядливо.
— Хванете се за ръце — нареди госпожа Кейк.
Седяха в полумрака, но Уиндъл усети, че тя си издърпа ръката.
— Забравих чашата.
— Нали не понасяте таблици с букви и подобни… — подхвана Уиндъл.