Черната стрела

— Млъкни, глупако! — извика Дик и го притисна с все сила до стената. — Ако можеш да разбереш от дума, макар че в тебе има повече вино, отколкото разум, махай се от тази къща, в името на Дева Мария! Останеш ли тук, ще закараш на бесилото и себе си, и мене! Дръж се здраво на нозе и внимавай. Иначе, ей богу, мога да забравя, че съм донякъде твой началник, а донякъде и твой длъжник! Тръгвай!

Мнимият монах си бе възвърнал донейде разума, а гневният глас и поглед на Дик изясняваха съвсем значението на думите му.

— Кълна се в светия кръст — извика Лоулес, — щом не трябвам ще си отида.

Той измина със залитане коридора и заслиза по стълбите, като се блъскаше ту в едната, ту в другата стена.

Щом Лоулес изчезна от погледа му, Дик се върна в своето скривалище, твърдо решен да изпълни намерението си. Благоразумието му подсказваше наистина, че трябва да се махне, но любовта и любопитството бяха по-силни.

Времето минаваше бавно за изправения зад гоблените младеж. Огънят в стаята загасна, лампата почна да догаря и да пуши. А никой обитател на горните етажи не се връщаше; чуваше се само слаба глъч нейде далеко долу, гдето гостите вечеряха; навън целият Шорби почиваше безшумно под тежкия покров на снега.

Най-после по стълбището почнаха да приближават стъпки и гласове; не след много някои гости на сър Даниъл стигнаха до площадката, тръгнаха по коридора и видяха смъкнатия от стената гоблен и трупа на съгледвача.

Едни се разтичаха напред, други се върнаха назад, всички издадоха гръмки викове.

Тези викове привлякоха отвред гости, войници, дами, прислужници, с една дума, всички обитатели на големия дом, които увеличиха общата врява.

След малко тълпата направи път на сър Даниъл, който се появи, придружен от утрешния младоженец, лорд Шорби.

— Милорд — каза сър Даниъл, — не ви ли казвах аз за тази подла Черна стрела? Ето я, за доказателство на думите ми! И то забита в тялото на наш човек, побратиме, или може би човек, откраднал вашите цветове?

— Мой човек беше — каза лорд Шорби, като се поотдръпна. — Бих искал да имам повече такива хора. Той душеше като хрътка и мълчеше като къртица.

— Наистина ли, побратиме? — запита рязко сър Даниъл. — А какво е дошъл да надушва в най-горния етаж на бедния ми дом? Ех, все едно: няма да души вече нищо.

— Ако позволите, сър Даниъл — обади се някой, — на гърдите му е забодена хартийка, с нещо писано по нея.