Вино от глухарчета

— Ах, глупости! — Лавиния чу как стариците затръшкват и заключват вратата и продължи надолу, сподиряна от топлия дъх на лятната нощ, излъчван от напечените тротоари. Все едно, че стъпваше в препечената корица на топъл хляб. Горещината пулсираше под полата, нагоре по бедрата и будеше едно крадливо, но не и неприятно усещане за настъпление.

— Лавиния, ти вярваш ли ги всичките тези приказки за Самотника?

— Остави ги, стариците обичат да си чешат езика.

— Да, обаче преди два месеца убиха Хети Макдолис, преди месец загина Робърта Ферй, сега пък е изчезнала Елизабет Рамзел…

— Хети Макдолис беше глупачка и сигурно е избягала с някой търговски пътник.

Но другите до една, казват, ги намерили удушени, с изплезени езици.

Стояха на ръба на дерето, което разделяше града на две. Зад тях оставаха осветените домове и музиката, пред тях бяха пропастта, влагата, светулките и мракът.

— Всъщност може би не трябваше да ходим на кино тази вечер — каза Франсин — Ами ако Самотника ни последва и ни убие? Страх ме е от това дере. Я го погледни какво е!

Лавиния погледна и дерето й заприлича на динамо, което работи денем и нощем; оттам се носеше едно неспирно, движещо се жужене, бръмчене, мъркане на животни, на насекоми и растения. Лъхаше на парник, на отровни миязми и праисторически, отмити глинести пластове и подвижни пясъци, А черното динамо бръмчеше и пущаше големи електрически искри — из въздуха се носеха светулки.

— Няма аз да се връщам през това отвратително дере нощеска, посред нощ ще се прибираш ти, Лавиния, ти ще топуркаш надолу по стъпалата, ти ще пресичаш моста, а нищо чудно Самотника да бъде там!

— Глупости! — избухна Лавиния Небз.

— Ти ще си сама на пътеката, ти ще се плашиш от собствените си стъпки, не аз. Сама на връщане към дома си. Лавиния, не те ли е страх да живееш съвсем сама?

Старите моми предпочитат да си живеят сами. — Лавиния посочи към горещата тъмна пътека, която водеше надолу в мрака. - Хайде да пресечем оттука.

— Страх ме е!

— Още е рано. Самотника тръгва много по-късно. — Лавиния хвана приятелката си за ръка и я поведе надолу, надолу по криволичещата пътека, към песента на щурците, към жабешкия крик и напоената с комари тишина. Спускаха се през опърлена от слънцето трева, изсъхнали клонаци ги драскаха по босите глезени.

— Да тичаме! — изхълца Франсин.

— Не!

Свиха по една криволица на пътеката — и я видяха.

В звучната кадифена вечер, в сянката на топлите дървеса, отпуснала се на земята, за да се наслади като че ли на кротките звезди, и на приятния полъх, разперила ръце встрани като гребла на крехка лодка, лежеше Елизабет Рамзел! Франсин изпищя пронизително.

— Не викай! — Лавиния простря ръце и прихвана Франсин, която хълцаше и се давеше. — Недей! Недей!

Жената лежеше, сякаш вълни я бяха положили тука, лицето й се озаряваше от луната, очите й бяха изцъклени и твърди като кремък, езикът й беше изплезен.

— Мъртва е! — плачеше Франсин. — О, тя е мъртва, мъртва е! Тя е мъртва!