Пълен репортаж / Списък на жертвите / Съвети за безопасно боравене с оръжие / Расистките банди продават носталгия, не наркотици
Тъй като комисиите са един от най-неефикасните механизми за взимане на решения, измислени от човечеството, минаха шест дни, докато уточнят подробностите на проект „Генерал“. Но накрая разработиха оперативния план, написаха договора, подписаха заповедите, гласуваха секретния бюджет и комисията се разпусна.
Карл Броуиър се връщаше в Кълъмбъс, за да оглави експериментите. Арън Голдстийн пътуваше за северен Суу Сити, Южна Дакота, където един закрит завод за компютри осигуряваше тридесет и седем хиляди квадратни метра свободна работна площ. Гроувър Уилман се връщаше в Сената, където двупартийната комисия по отбраната се готвеше да приеме нов член на свръхсекретните си заседания.
За четиримата от Белия дом — Бреланд, Нолби, Кареро и Степак — оставаше наглед най-тежката работа: да получат одобрението на Пентагона за проект „Генерал“. И пътят към успеха минаваше през генерал о.з. Роланд Степак, ВВС на САЩ, първия министър на отбраната след Джордж Маршал с генералски чин и командирски опит.
През двадесет и шест годишната си кариера Степак имаше близо десет хиляди летателни часа с различни самолети, включително най-модерните бомбардировачи на света. Беше служил като инструктор по въздушен бой, командир на ескадрила Р-22 в Намибия и командир на ято по време на Тайванското ембарго — макар че както всички пилоти от тази епоха, бе участвал само в шестдесет и две реални атаки и не беше свалил нито един противников самолет. Степак дължеше репутацията си повече на самоувереността и командирските си качества и липсата на самолюбие и арогантност, отколкото на проявен във въздуха героизъм.
След като слезе от самолета, той бе повишен в генерал-лейтенант и получи командването на тихоокеанските ВВС, а накрая пое военновъздушното командване в Лангли, смятано за един от най-престижните постове.
Междувременно на три пъти беше заемал високи длъжности в Пентагона, където усърдието и спокойният му професионализъм му бяха донесли уважението на щаба. В края на втората си година в Лангли той се водеше евентуален кандидат за началник-щаб на ВВС.
Ала тогава жена му Пеги Ашфорд Степак, с която бяха заедно от двадесет и две години, научи, че упоритото главоболие, измъчващо я от няколко месеца, има сериозна причина: рак на мозъка. На сутринта, след като им го съобщиха, генералът подаде молба за незабавен отпуск — бе му се събрала близо половин година — и след това за пенсиониране. До обяд вече беше напуснал базата и чакаше с Пеги за скенер. Това бе единствената егоистична проява в цялата му кариера.
Последвалите три години бяха най-хубавите и най-тежките — генералът и жена му наваксваха живот на отлагани обещания и мечти. Последните шест месеца на Пеги бяха мъчение и за двамата, докато накрая смъртта не се смили над тях.
Пет години след смъртта й президентът Бреланд откъсна Степак от анонимното му съществуване, избави го от скръбта и празните размисли. Назначението и работата, която вървеше с него, буквално възродиха генерала.
Понякога лицето му все още изглеждаше мрачно, но меланхоличните спомени никога не се отразяваха на работата му. Той бе също толкова усърден и изчерпателен в подготовката на Бреланд за сутрешното заседание на Съвета на началник-щабовете, колкото щеше да е в подготовката на своя Р-22 за боен полет над Тайванския пролив.
