Замъкът Родриганда

— Остави първо аз да поговоря с него, Мария! Ще разбереш какво е отговорил.

Кортейо си тръгна, цедейки тихи проклятия през зъби. Тази жена можеше да му създаде големи главоболия.

На другата сутрин граф Фернандо Де Родриганда и Севиля бе погребан. Присъства цялото знатно общество. Дон Фернандо бе погребан в гробището в гробница, която самият той бе заръчал да издигнат. Мнозина завиждаха на граф Алфонсо въпреки маската на опечаление, която си бе окачил.

След погребението в палата настъпи дълбока тишина. Алфонсо бе седнал на дивана и мислеше как най-добре би могъл да се възползва от богатството си. В един момент вратата се отвори и влезе Хосефа.

Той се надигна изненадан. Тази рискована постъпка, изглежда, го сепна.

— Ти? — запита. — Какво искаш?

— Да поговоря с теб.

— Какво ще каже прислугата, ако те види да се мъкнеш при мен?

— Че сме родственици — подигра се тя.

— Ей! Луда ли си?

— Спокойно! Не се горещи! Още никой не го знае, но лесно може да стане достояние на хората.

— Обичаш да се шегуваш.

— Говоря сериозно, понеже съм в лошо настроение!

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш кой или коя е причината за настроението ти?

Хосефа го изгледа гневно.

— На първо място, че нямаше любезността да ми предложиш кресло.

— Сядай! А на второ?

— На второ, че ме оскърби.

— Оскърбил съм те? Лошо, но за жалост не се сещам.

— Не си ли казал, че съм грозна и стара?

— Казах го действително.

Алфонсо даваше кратките си отговори, кажи-речи, развеселен. Хосефа обаче все повече пребледняваше от ярост, очите й се впиха като свредели в неговите.

— А, ето ти и ново оскърбление! — кресна тя.

— На дуел ли ще ме извикаш? — ухили се Алфонсо.

— Не, защото си толкова страхлив, че няма да дойдеш. Да ти докажа ли, че имам смел дух?

— Да.

— Ще го сторя. Преди това обаче ще тръгна още веднъж по пътя на молбата. Алфонсо, аз не искам да стана графиня Де Родриганда само защото дължиш голямото си наследство на татко и на мен, а и по друга причина — аз те обичам искрено!

— Мен? — изсмя се той високо. — Забавно. Впрочем нямам нищо против.

Хосефа схвана, че Алфонсо й се присмива и сви пръсти като хищно животно, сякаш искаше да му издере лицето.

— Знаеш ли, че на любовта й е нужна взаимност? — изсъска яростно тя. — Е, искам от теб взаимност!

— Ха, ти си луда!

— Алфонсо! — изкрещя Хосефа. — Не ме ли обичаш?

— Не, братовчедке. В живота си ти никога няма да намериш някой, който да се влюби в теб.

Всяка от думите му я пронизваше като кама.

— Защо? — изфуча. — Не си ли чувал, че любовта може да се постигне и насилствено? Чрез сила и принуда?

— Само си мечтаеш.

— И все пак истината е такава, ще ти го докажа.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Не ме ли направиш графиня, с графската ти корона е свършено.