Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
— Да вървим — заповяда тихо Багери. — И не се обаждайте. Не бива да разберат, че сте чужденец.
Пресякоха улицата и се приближиха до металната врата с решетки на входа. Томаш усети как краката му се подкосяват, стомахът му се сви, сърцето му щеше да изхвръкне и студена пот изби по челото му. Но отново си каза, че хората, които го придружават, са професионалисти и си знаят работата. Уповавайки се на тази мисъл, се почувства по-добре.
Вратата беше затворена, но Багери се вмъкна през един страничен вход до помещението на охраната и влезе на територията на министерството. Историкът го последва. Бабак ги чакаше, застанал до един ирански войник, навярно от охраната, който отдаде чест на Багери. Човекът от ЦРУ отвърна на поздрава, размени тихо няколко думи с Бабак и шофьорът се върна на улицата.
Томаш и Багери останаха с войника, който ги отведе до една скрита врата, навярно служебен вход. Войникът отвори вратата, отново изкозирува и пусна двете външни лица да влязат в сградата, след което затвори вратата. В този момент Томаш осъзна, че току–що беше пресякъл невидимата граница, от която нямаше връщане.
— Ами сега? — промълви той с треперещ глас и шепотът се разнесе из тъмнината.
— Сега отиваме на третия етаж — каза Багери. — Нали там пазят ръкописа?
— Да.
— Тогава да вървим.
Иранецът запали фенерче, готов да продължи напред. Историкът остана нерешително на място.
— А шофьорът?
— Бабак остана на улицата да пази.
— И какво ще стане, ако някой се появи?
— Ако има някакво подозрително движение, той ще задейства специален предавател. Аз имам приемник, който ще започне да жужи. — Обърна фенерчето към кръста си и му показа малко метално устройство, прикачено към колана. — Виждате ли?
— Аха. Алармено устройство?
— Да.
— Ами ако го задейства?
Багери се усмихна.
— Ще трябва да бягаме, разбира се.
Двамата разгледаха мястото предпазливо, Багери с насочено фенерче, хвърлящо светъл обръч сред страховитите сенки, плъзнали по стените и пода от полиран мрамор. Свърнаха по един коридор и излязоха в централното фоайе с внушително стълбище. Имаше и асансьори до него, но Багери предпочете да се качат по стълбите; не искаше да вдига шум, нито да включва осветлението. Стигнаха до третия етаж и иранецът кимна към коридора отдясно.
— Оттук, нали? — попита.
— Да.
Багери направи знак на Томаш да мине отпред и историкът пое командването. На тъмно светът изглеждаше доста по-различен от онова, което беше денем, но въпреки странните обстоятелства португалецът разпозна мястото. Отляво беше вратата за заседателната зала, където му бяха показали ръкописа. Отвори я и се увери, че е прав: ето я дългата маса, столовете и шкафовете по стените, мълчаливото постоянно присъствие в това потайно и мрачно помещение. Огледа се надясно, към мястото, където се намираше кабинетът, откъдето беше видял да излиза Ариана с документа, скрит в стара кутия.
— Ето, там е — каза той, сочейки кабинета.
Багери се приближи до вратата и докосна бравата с върха на пръстите.
— Тук ли?
— Да.
Иранецът натисна дръжката, но вратата не се отвори. Както можеше да се очаква, беше заключена. Освен това вратата не беше дървена като другите, а метална и бравата изглеждаше специална.
— Ами сега? — попита Томаш.
Багери не отговори веднага. Насочи фенерчето и се наведе да огледа металния патрон. После клекна и отвори тъмния сак, в който носеше инструментите.
— Няма проблем — каза той.
Извади метален инструмент с остър връх и го вкара в ключалката. Постави в ушите си нещо като стетоскоп, свързан с чувствителна слушалка, която опря върху заключващото устройство и се заслуша в прищракването на инструмента в ключалката, прехапал език от напрежение. Процедурата се проточи до безкрай. По някое време Багери извади инструмента от ключалката и потърси друг в сака. Извади оттам нещо, което напомняше гъвкава метална жица, и го вмъкна в патрона на вратата.
— Какво има? — прошепна Томаш. — Не става ли?
— Момент.
Иранецът долепи пак слушалката до заключващото устройство, проследявайки внимателно движението на жицата. Чуха се три прищраквания едно след друго и едно за финал. Металната врата се отвори.
— Сезам, отвори се! — пошегува се историкът.
Багери му намигна.
— А аз съм Али Баба.
Влязоха в помещението и иранецът зашари с фенерчето наоколо. Беше малък кабинет с екзотична дървена ламперия по стените и тавана. Сив сейф беше вграден в стената в дъното, над саксиите с цветя; на вратичката имаше кръгло устройство с код.