Божията формула

— Аха. Алармено устройство?

— Да.

— Ами ако го задейства?

Багери се усмихна.

— Ще трябва да бягаме, разбира се.

Двамата разгледаха мястото предпазливо, Багери с насочено фенерче, хвърлящо светъл обръч сред страховитите сенки, плъзнали по стените и пода от полиран мрамор. Свърнаха по един коридор и излязоха в централното фоайе с внушително стълбище. Имаше и асансьори до него, но Багери предпочете да се качат по стълбите; не искаше да вдига шум, нито да включва осветлението. Стигнаха до третия етаж и иранецът кимна към коридора отдясно.

— Оттук, нали? — попита.

— Да.

Багери направи знак на Томаш да мине отпред и историкът пое командването. На тъмно светът изглеждаше доста по-различен от онова, което беше денем, но въпреки странните обстоятелства португалецът разпозна мястото. Отляво беше вратата за заседателната зала, където му бяха показали ръкописа. Отвори я и се увери, че е прав: ето я дългата маса, столовете и шкафовете по стените, мълчаливото постоянно присъствие в това потайно и мрачно помещение. Огледа се надясно, към мястото, където се намираше кабинетът, откъдето беше видял да излиза Ариана с документа, скрит в стара кутия.

— Ето, там е — каза той, сочейки кабинета.

Багери се приближи до вратата и докосна бравата с върха на пръстите.

— Тук ли?

— Да.

Иранецът натисна дръжката, но вратата не се отвори. Както можеше да се очаква, беше заключена. Освен това вратата не беше дървена като другите, а метална и бравата изглеждаше специална.

— Ами сега? — попита Томаш.

Багери не отговори веднага. Насочи фенерчето и се наведе да огледа металния патрон. После клекна и отвори тъмния сак, в който носеше инструментите.

— Няма проблем — каза той.

Извади метален инструмент с остър връх и го вкара в ключалката. Постави в ушите си нещо като стетоскоп, свързан с чувствителна слушалка, която опря върху заключващото устройство и се заслуша в прищракването на инструмента в ключалката, прехапал език от напрежение. Процедурата се проточи до безкрай. По някое време Багери извади инструмента от ключалката и потърси друг в сака. Извади оттам нещо, което напомняше гъвкава метална жица, и го вмъкна в патрона на вратата.

— Какво има? — прошепна Томаш. — Не става ли?

— Момент.

Иранецът долепи пак слушалката до заключващото устройство, проследявайки внимателно движението на жицата. Чуха се три прищраквания едно след друго и едно за финал. Металната врата се отвори.

— Сезам, отвори се! — пошегува се историкът.

Багери му намигна.

— А аз съм Али Баба.

Влязоха в помещението и иранецът зашари с фенерчето наоколо. Беше малък кабинет с екзотична дървена ламперия по стените и тавана. Сив сейф беше вграден в стената в дъното, над саксиите с цветя; на вратичката имаше кръгло устройство с код.