Наследникът (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът (Част II)». Краткое содержание книги:
— Не, наша е — твърдо отсече тя. Спомни си как се отваря душата й, докато се любят, беше убедена, че е достатъчно силна за създаването на здрава, дълбоко интимна връзка между тях. — Сигурна съм в това. Преди да те срещна, изобщо не притежавах подобни видения…
— Искаш да кажеш — преди да те заведа при Фаз-хан.
Клепачите й потрепнаха при споменаването на Чернокапеца. Колко е крехка, рече си Зи-лин. С крехко тяло и стоманен дух. Тази комбинация съществуваше единствено в изящните порцеланови статуетки и вази на древните китайски майстори. Красотата притежава своя собствена сила.
— Не — промълви Сен-лин. — Не отричам това, което се случи с мен през онази нощ. Отлично зная какво измъкнаха от душата ми псалмите на Фаз-хан. Духа на Ху-чао — наложницата на последния император от династията Мин…
— Злото има много имена…
— Мислиш, че Ху-чао е била само обсебена от злото и нищо повече? — вдигна вежди Сен-лин. — Не, не е било така. Душата й е била смачкана от злото, което са й причинили други хора: Злото е попило в нея. Злото е разрушило не само тялото й, но е покварило и душата й…
— Но как това зло се е прехвърлило у теб? — шеговито я погледна Зи-лин.
— Семейство Сун има дълбоки корени в миналото — отвърна спокойно тя. — Може би Ху-чао е била моята прапрабаба…
— Не съществуват доказателства, че е имала деца — възрази Зи-лин.
— Значи се е преродила в мен.
Този разговор за духове и прераждалия не му беше приятен. Будист по дух, той живееше в хармония с всичко земно, според приливите и отливите на „ки“. Те не бяха загадка за него, не притежаваха магическа сила. Те просто съществуваха. Фен-шуи — древната наука геомансия означава едно, а това — съвсем друго.
— И в двата случая злото вече го няма — поклати глава Зи-лин.
Скрита под сянката на бамбуковите клонки, Сен-лин потръпна, светлинните пробягаха по стройната й фигура, лицето й беше загадъчно.
— Да, злото го няма — прошепна тя. — Но нещо остана… Нещо ме зове… — Очите й светеха като далечни звезди. — Можеш ли да ми кажеш какво е то?
Той усещаше пламъка в очите й, сякаш хиляди миниатюрни огньове го обливаха със своята топлина. Появяваха се, изчезваха, после отново бяха тук… Звезден прах в необятната Вселена.
Зов?
Отвори уста да каже нещо, но не успя. Усети как от тялото му се излъчват странни вибрации и преминават в нейното. А оттам — към необятната океанска шир…
Къде сме?
Носеха се под повърхността на вълните, теченията се сблъскваха и смесваха. Тук животът беше различен, водата беше заела мястото на кислорода, вдишвана и издишвана с невероятно наслаждение. Телата им потръпваха, доловили призивната песен на китовете, плътта се разтопи и изчезна, водата галеше вече невидимата кожа…
После Сен-лин и Зи-лин се сляха. По нов, напълно различен начин, далеч по-интимно от преди… И той прозря, че правото е на нейна страна. Те вече не бяха същите, не бяха отделни индивиди… Бяха едно цяло; едно непознато същество: Тяхното „ки“ се сля в музиката на пълната хармония, усещането беше невероятно, наситено с аромати и прекрасни видения…
Войната в Корея продължаваше. Първите победи — бързи и фантастични, повдигнаха морала на една победена в последната война страна, международният й престиж рязко нарасна. Светът престана да гледа с пренебрежение на китайската армия, която до този момент беше инкасирала само загуби, международната общност започна да говори за новата китайска военна машина с респект и уважение.
Заедно с успехите на армията в Корея растеше престижът и на Мао Ан-йинг — първородния син на Председателя. Никой не би могъл да каже дали това се дължеше на качествата му, или някой скрито го тласкаше към върха, но младежът бързо получи място в щаба на Втора китайска армия.
Ангажирана в преки бойни действия на фронта, тази армия стана обект на масирани бомбардировки от американските летящи крепости, позициите й се превърнаха в истинско поле на смъртта. Смърт, която не жалеше никого, включително и сина на Председателя.
Тъжната новина беше съобщена На Мао веднага, но това не означаваше, че не са били взети всички необходими мерки. В продължение на часове след бомбардировката спасителните екипи се ровеха сред обгорените останки на щабния бункер, за да открият трупа на Мао Ан-йинг. Съобщението замина за Пекин едва след като останките бяха твърдо идентифицирани.
— Войната е като горчив чай — сподели по-късно Мао. — Колкото повече укрепления издигаш, толкова по-горчив е вкусът в устата ти след тяхното унищожение…
— Грешно е това, което правим…