Пътят на дракона
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-345-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Джордж Р. Р. Мартин
Ако се съдеше по изражението на хората му, не беше успял да заблуди никого.
Първият войник от охраната на кервана тръгна по пътя към тях. Беше жена и носеше в ръце десетина меча, както се носи наръч дърва. Остави ги на земята там, където беше наредил Гедер. После се приближи тънко момче — недорасляк, едва ли годен за военна служба, — и остави на купа два незапънати лъка и колчан със стрели. Нелепият парад продължи още известно време, без бързане, тъжната купчина оръжия и брони постепенно растеше. Накрая десетима охранители и хитрец с рошава коса излязоха на пътя без доспехи, отброиха десет стъпки от купчината и се подредиха зъзнещи на студа.
— Действайте — нареди Гедер.
Войниците тръгнаха напред с извадени мечове. Коларите стояха до колите си, някои се усмихваха, други се мръщеха, трети се оглеждаха смутено. Гедер поведе коня си в бавен кръг около малкия лагер. Звуците на претърсването сякаш го следваха — сърдити гласове, скърцане на дърво, дрънчене на метал. Гледаше как хората му вадят блокчета чугун от един фургон и ги хвърлят на земята. Един от войниците драсна с меч по чугуна, за да е сигурен, че отдолу не се крие злато, изръмжа разочаровано и продължи с претърсването.
Пладне наближи и превали. Надигна се студен вятър, подхвана снега и го завъртя около глезените им. Войниците бяха разтоварили всички каруци и фургони, огледали бяха конструкцията им и впрегатните животни. Ред беше на воденицата. Гедер се смъкна от коня си на брега на възголемия вир и плъзна поглед по празните каруци, замръзналите колари и безполезното слънце във воднистото небе. Един от коларите — болнаво на вид момиче със светла коса и кожа — клечеше край нахвърляните топове вълнен плат до каруцата си и се правеше, че не го вижда. Той обаче си даваше сметка какво вижда: дебел благородник, който ги тормози без причина. Прииска му се да иде при нея и да й обясни, че не е така. Че той не е такъв.
Вместо това й обърна гръб. Снежният прах навяваше по леда като вълни по вода. Гедер тръгна покрай брега в опит да се отърси от погледа на момичето. Някой идиот се беше пързалял с кънки — по леда имаше бели следи. Имали бяха късмет, че ледът не се е пропукал. Беше чел есе на тема колко време всяка от тринайсетте раси може да оцелее в ледена вода, преди да умре. Е, дванайсет всъщност. Удавените не бяха…
Спря още преди да осъзнае какво го е заковало на място. В края на езерото имаше дълга, не много дълбока снежна пряспа, вдадена в леда. Белите бразди от кънки изчезваха в нея, после се появяваха от другата й страна, сякаш кънкьорът е прелетял над пряспата. Или все едно пряспата не е била там, когато кънкьорът е минал оттам. Гедер се приближи. Снегът не изглеждаше нормално. Нямаше си заледена корица като другите преспи, а беше гладък като преметен с метла. Гедер вдигна поглед. Охранителите стояха на пътя от другата страна на кервана. Собствените му войници се тълпяха пред входа на воденицата. Той сведе отново поглед и бавно обиколи странната пряспа.
Дълбоки следи и драскулки бележеха ледената повърхност. На височината на глезена му нещо стърчеше, нещо черно и квадратно. Той клекна и разбута снега. Кутия, заровена до половината в прясно изрязания лед и покрита със сняг. И още кутии до нея, всичките с полепнала тънка ледена корица и грижливо скрити под фалшивата пряспа. Гедер вдигна поглед. Момичето при каруцата с вълна се беше изправило, гледаше го напрегнато какво прави. Гедер извади ножа си и откърти ключалката. Топази, янтари, изумруди и перли в златен и сребърен филигран, изящен като скреж по стъкло в мразовит ден. Той се дръпна назад, все едно скъпоценните камъни го бяха ухапали, а после, осъзнал какво виждат очите му, се изпълни с облекчение и доволство, слънце изгря в гърдите му, развърза възлите по изтерзаното му тяло и разтегли лицето му в широка усмивка.
Беше успял. Намерил беше липсващия керван и скритото съкровище на Ванаи. Дотук с Гедер Палиако, идиота, когото да похарчим с лека ръка. Дотук с извиненията какво обича да чете или защо шкембето му е голямо. О, да. Името му щеше да поеме назад към Камнипол и към крал Симеон на златна каляска и коне с рубини по юздите. Целият двор щеше да говори за него, най-висшите кръгове на кралството щяха да го хвалят, да го почитат и да вдигат наздравици в негова чест.