Правдата на Торен
- Автор: Леки Энн
- Серия: Империя Радч #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК "БАРД"
- ISBN: 9789546555489
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Правдата на Торен». Краткое содержание книги:
- Кой знае защо пресгер правят едно или друго? Но Анаандер Мианаай си е задала същия въпрос - защо пресгер са се намесили. Не е било заради нещо, което гарседдаите са можели да им дадат - ако са искали нещо тяхно, достатъчно е било да се пресегнат и да си го вземат. - Макар да знаех, че пресгер са накарали гарседдаите да си платят, и то прескъпо. - Ами ако пресгер решат да унищожат Радч? Наистина да го унищожат? И имат нужните за това оръжия?
- Казваш - прекъсна ме Стриган, невярваща и ужасена, - че пресгер са заложили капан на Гарседд само за да принудят Анаандер Мианаай да преговаря с тях?
- Говоря за реакцията на Мианаай, за мотивацията на Мианаай. Не познавам пресгер и не ги разбирам. Но ако са искали да упражнят принуда, едва ли биха действали толкова заобиколно, чрез толкова сложен заговор. Поне едно е ясно за всички ни - че разполагат със средствата и ресурсите да заявят претенциите си директно. По-скоро е било намек. Ако изобщо има връзка с тях.
- Намек? Просто намек?
- Те са различни от нас, чужд разум. Само Бог знае как разсъждават.
- Каквото и да направиш - каза тя след петсекундно мълчание, - с нищо няма да промениш нещата.
- Това вероятно е вярно.
- Вероятно?
- Ако всички, които... - Замълчах в търсене на най- подходящата дума. - Ако всички, които не одобряваха унищожението на гарседдаите, бяха отказали да изпълнят заповедта, какво щеше да стане?
Стриган смръщи вежди.
- Колко отказаха?
- Четирима.
- Четирима. От?...
- От хиляди. - По онова време всеки кораб от клас „Правда" имаше стотици офицери, а там бяхме десетки. Като се добавят към това и корабите клас „Милост“ и „Меч“, чиито екипажи бяха по-малобройни, бройката нарастваше значително. - Лоялността, отколешният навик да се подчиняваш, желанието за мъст, а и незабавната смърт на разбунтувалите се четирима, всичко това си каза тежката дума.
- Дори всички да бяха отказали, при Гарседд е имало достатъчно от твоя вид, за да потушите бунта.
Не казах нищо, чаках промяната в изражението, която да ми подскаже, че Стриган е преосмислила думите си. И когато промяната дойде, отвърнах:
- Мисля, че нещата можеха да се развият другояче.
- Ти не си една от хиляди! - Стриган се наведе напред, повишила неочаквано глас. Сейварден се размърда, отвори очи и погледна Стриган, стресната и объркана. - Няма други, които са готови да направят този избор. Никой няма да последва примера ти. А дори да имаше такива, сама по себе си ти не би била достатъчна да предизвикаш промяната. Дори да се добереш някак до Мианаай лице в лице - лице в лице с едно от хилядите тела на Мианаай, - ще бъдеш сама и безпомощна. Ще умреш, без да си постигнала нищо! - Изсумтя гневно. - Вземи си парите - добави и махна към раницата ми, която лежеше на пода до пейката. - Купи си земя, купи си апартамент на някоя станция, какво пък, купи си цяла станция! Живей живота, която ти е бил отказван. Не се жертвай за нищо.
- Сигурна ли си, че говориш на мен? И на кое „мен“ говориш? - попитах. - Кой отказан ми живот искаш да живея? Да ти пращам ли ежемесечни доклади, за да си сигурна, че решенията ми са правилни, според собствената ти представа?
Това я смълча за цели двайсет секунди.
- Брек - каза Сейварден, бавно, сякаш да опита името ми на вкус. - Искам да си ходя.
- Скоро - отвърнах. - Имай търпение. - За моя огромна изненада, тя не възрази, а се облегна на пейката до постелята си и сви колене към гърдите си.
Стриган се загледа замислено в нея, после се обърна към мен.
- Трябва да помисля.
Аз кимнах, тя стана, отиде в стаята си и затвори вратата.
- На нея пък какъв й е проблемът? - каза Сейварден с пренебрежение. Явно иронията на положението й убягваше. Не отговорих, само я погледнах, без да променям изражението си. Одеялата бяха оставили по бузата й следа, която вече избледняваше, а дрехите й - нилтските панталони, ватирана риза и разкопчана жилетка - бяха омачкани и мръсни. Вече няколко дни се хранеше нормално, не вземаше кеф и цветът на лицето й се беше освежил значително, но все още изглеждаше слаба и уморена.
- Защо се занимаваш с нея? - попита ме тя. Явно преценяващият ми поглед не я притесняваше. Сякаш нещо изведнъж се бе променило и от врагове двете бяхме станали приятелки. Дружки.
Не равни обаче. Равни - никога.
- По работа. - По-подробни обяснения биха били безпредметни, глупави или и двете. - Не можеш да спиш ли?