Страхът на мъдреца (Част II)
- Автор: Ротфусс Патрик
- Серия: Хрониките на Кралеубиеца #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-725-1
- Переводчик: Ангел Ангелов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страхът на мъдреца (Част II)». Краткое содержание книги:
Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план, когато видях стъписаното изражение на лицето му.
— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали погрешна следа.
Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.
— Не можеш ли да ги проследиш?
— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви. Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да правим?
— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.
Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.
— Това Дедан ли е? — попитах аз.
Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и надникнахме от върха.
От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като импровизираните стени блокираха светлината на огньовете й хвърляха дълги сенки на фона на нощното небе.
Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо, ако не бях сложил ръка на рамото му.
— Почакай.
Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да го направят на решето много преди да се приближи до лагера.
Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да изоставим Дедан и Хеспе.
Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да направи възможно бягството й. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.
Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време, преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.
Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да псува и затаи дъх, след което ме погледна.
— Какво ще правим? — припряно ме попита той.
Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.
— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?
Ами ако са мъртви? Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.
Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър, но аз не обръщах внимание на това.
— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.