Страхът на мъдреца (Част I)

— Моите извинения — каза.

— Не е важно — отвърнах му с любезен жест аз.

Елодин се обърна отново към Аури и протегна ръката си за втори път.

Тя направи две малки крачки напред, поколеба се и направи още две. Бавно протегна ръка, за момент застина с пръсти върху плода и след това бързо се отдалечи, притиснала го към гърдите си.

— Благодаря ти от сърце — рече тя и направи още един малък реверанс. — Сега можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш. И ако се държиш прилично, след това можеш да останеш и да послушаш Квоте да свири. — Тя леко наклони глава, превръщайки думите си във въпрос.

Елодин се поколеба и след това кимна.

Аури изтича до другата страна на покрива и се спусна до двора по голите клони на ябълковото дърво.

Елодин я наблюдаваше как си отива. Когато наклони глава, лунната светлина го огря достатъчно, за да забележа замисленото изражение на лицето му. Усетих как стомахът ми се сви на възел от внезапно и остро безпокойство.

— Магистър Елодин?

— Хъмм? — Той обърна лице към мен.

От опит знаех, че ще са й нужни само три-четири минути, за да донесе каквото беше приготвила от Онова долу. Трябваше да говоря бързо.

— Знам, че изглежда странно — започнах аз, — но трябва да бъдете внимателен. Тя е много неспокойна. Не се опитвайте да я докоснете. Не правете никакви резки движения. Това ще я уплаши и ще я накара да избяга.

Изражението на Елодин отново бе скрито в сянката.

— Така ли? — попита той.

— Силните шумове също. Дори и силен смях. И не можете да й задавате никакви лични въпроси. Тя просто ще избяга, ако го сторите. — Поех си дълбоко дъх, докато умът ми работеше бързо.

Имам дар слово, стига да разполагам с достатъчно време.

Сигурен съм, че съм способен да убедя почти всеки в почти всичко. Но Елодин беше твърде непредсказуем, за да бъде манипулиран.

— Не можете да кажете на никого, че тя е тук — прозвучах по-рязко, отколкото бях възнамерявал, и тутакси съжалих за думите, които бях използвал.

Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.

— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.

Елодин ме гледа дълго и замислено.

— И защо така, ре’лар Квоте?

Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.

— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.

— Точно аз какво, ре’лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?