Океанът в края на пътя
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554185
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Океанът в края на пътя». Краткое содержание книги:
Детската невинност бива надживяна и превъзмогната, когато разберем какво може да ни струва срещата с древни тайнствени сили и какво може да ни донесе едно истинско приятелство.
Резултатът е затрогващ разказ, който е еднакво мил, тъжен и кошмарен. /Робин А. Ротман/
Монстър, рижият котарак, който ни беше оставил, се беше отлъчил и го хранеха други семейства, и макар да го виждахме от време на време из канавките и дърветата в края на пътя, никога не идваше при нас, щом го повикахме. Мисля, че се чувствах облекчен от този факт. Така и не беше станал наша котка. Знаехме го и той — също.
Подозирам, че една история е важна, докато хората в нея се променят. Но бях на седем, когато се случиха всички тези неща, и бях същият човек в края, какъвто бях и в началото, нали? Същото беше и с другите. Така трябваше да е. Хората всъщност не се променят.
Някои неща се промениха обаче.
Около месец след тези събития и пет години преди паянтовият свят, в който живеех, да бъде съборен и заменен със спретнати, четвъртити, еднакви къщички, обитавани от умни млади хора, които работеха в големия град, но живееха в градчето ни, които правеха пари, като местеха пари от една място на друго, но които не строяха, нито копаеха, нито тъчаха, и девет години преди да целуна усмихнатата Коли Андърс...
Върнах се от училище. Месецът беше май или навярно началото на юни. Чакаше до задната врата, все едно че знаеше точно къде е и кого търси - малка черна котка, малко по-голяма вече от котенце, с бяло петънце на едното ухо и с очи, необичайно наситено зеленикавосиньо.
Последва ме вътре в къщата.
Нахраних я с неизползвана консерва котешка храна за Монстър, която сипах с лъжица в прашната котешка паничка на онова чудовище.
Родителите ми, които така и не бяха забелязали зачезването на рижия котарак, първоначално не забелязаха пристигането на новото котенце-котка, и когато баща ми за първи път спомена за съществуването ѝ, вече живееше при нас от няколко седмици, проучваше градината, докато се върна вкъщи от училище, и след това оставаше край мен, докато четях или си играех. Нощем чакаше под леглото, докато светлините угаснат, а после се настаняваше на възглавницата до мен, гледаше косата ми и мъркаше, толкова тихичко, че да не събуди сестра ми.
Заспивах с лице, притиснато в козината ѝ, докато дълбокото ѝ глухо мъркане вибрираше по бузата ми.
Имаше такива необичайни очи! Напомняха ми за морски бряг, затова я нарекох Оушън,[18] без да мога да го обясня на всеослушание.
Епилог
Седях на разнебитената зелена пейка до патешкия вир зад фермерската къща с червените тухли и мислех за котенцето си.
Помнех само, че Оушън беше пораснала до голяма котка и че я бях обожавал години наред. Зачудих се какво ли се беше случило с нея, а после си казах: „Няма значение, че не помня вече подробностите. Смъртта ѝ се е случила. Смъртта се случва на всички ни“.
В къщата изскърца врата и чух стъпки по пътеката. Старата жена седна до мен.
- Донесох ти чаша чай. И сандвич със сирене и домат. Доста се задържа тук. Помислих, че може да си задрямал.
- Донякъде - отвърнах ѝ. - Благодаря ви.
Беше се свечерило, без да забележа, докато седях там.
Отпих от чая и я погледнах, този път по-внимателно. Сравних я със спомените отпреди четирийсет години и казах:
- Вие не сте майката на Лети. Вие сте баба ѝ, нали? Старата госпожа Хемпсток.
- Така е — отвърна тя невъзмутимо. — Изяж си сандвича.
Отхапах. Беше наистина добър. Прясно опечен хляб, тръпчиво солено сирене и от онези домати, които наистина имат вкус.
Бях потънал в спомени и исках да разбера какво означаваха те, какво означаваше всичко това.
- Вярно ли е? - попитах и се почувствах глупаво.
От всички въпроси, които можех да задам, бях избрал точно този.
Старата госпожа Хемпсток сви рамене.
- Това, което помниш ли? Може би. Повече или по-малко. Различните хора помнят нещата различно и няма да намериш двама души, които да помнят нещо по един и същ начин, все едно дали са били там или не. Стоите един до друг, а може да сте раздалечени на континенти за смисъла на едно или друго.
Имаше още един въпрос, на който трябваше да получа отговор.
- Защо дойдох тук?
Изгледа ме, все едно че беше подвеждащ въпрос.
- Погребението. Искаше да се махнеш от всички и да останеш насаме със себе си. Тъй че първо подкара до мястото, където живя като момче, и след като то не ти даде каквото ти липсваше, продължи до края на селския път и дойде тук, както правиш винаги.
- Както правя винаги ли?
Отпих отново от чая. Все още беше горещ и доста силен: идеален черен „бачкаторски“ чай, както го наричат. „Лъжицата може да стои права в него“, както винаги казваше баща ми за чай, който одобрява.
- Както правиш винаги - повтори тя.
18
Океан. - Б. пр.