Небесни материи

Почти бях готов да посветя и другите в моята находка, но се запитах какво ще стане, ако го направя. Нямаше ли да покажа, че заемам определена страна? Трудно ми беше да определя. Зная обаче, че взех това решение без внушението на боговете. Може би е било някакво възелче в нишката на моята съдба, но предпочитам да виня само и единствено себе си. Защото в този момент, когато дългът пред родината и този пред моя приятел застанаха в открито противоречие, аз предпочетох да потърся баланс между тях, да си припомня и двете клетви и да направя всичко, което е по силите ми, за да ги изпълня.

Навих двата свитъка и ги прибрах под тогата си. Слава на Хермес, закрилника на крадците, че останалите бяха твърде погълнати от обиска, за да забележат нещо нередно. Погледнах към тримата войници, които разпердушинваха методично стаята на Рамоночон, и се зачудих дали биха могли да ми помогнат. Знаех, че Анаксамандър е прекалено амбициозен. Жълт заек пък беше истинска спартанка. Погледът ми се спря на Езон — той беше мой приятел, но също поставяше дълга към родината над всичко останало. Макар и неохотно, стигнах до извода, че ще трябва да се справя с този въпрос съвсем сам.

Скоро след това претърсването приключи.

— Намерихме доказателството, което ни беше нужно — заключи Анаксамандър и вдигна даоисткото оръжие, сякаш е факел, озаряващ вината на моя приятел. — Трябва да пратим Рамоночон на съд в Спарта.

Езон се готвеше да потвърди това, но аз го изпреварих.

— Командир Езон — заговорих с официален тон. — Като ваш съкомандир настоявам да разговарям насаме с моя подчинен, за да узная истината.

В погледа на Езон се четеше нескрито съжаление. Изправих рамене. Почти усещах как Атина ме загръща покровителствено с наметалото си и изражението на Езон се промени в озадачено мръщене.

— Наистина ли все още вярваш, че Рамоночон е невинен? — попита той.

— Да — отвърнах. — Не можеш да откажеш на молбата ми.

Той кимна.

— Но аз мога — намеси се капитан Жълт заек. — Заповедите ми не позволяват да те оставя насаме с един потенциален шпионин.

— Капитан Жълт заек… — заговорих аз, после млъкнах. Бях доловил неумолимата жилка в гласа й, произхождаща от заповедите на самите архонти. — Е, добре — въздъхнах. — Но ще присъстваш само като мой телохранител.

— Разбира се.

— И няма да обръщаш внимание на факта, че разговаряме на непознат за теб език. — Готвех се да чуя възраженията й, но тя отново ме изненада.

— Ни най-малко, командире. Ще бъда там само и единствено за да защитавам живота ти.

Затворът на „Сълзата на Чандра“ се състоеше от пет малки пещери под един хълм, свързани с повърхността чрез дълъг тунел, широк не повече от три лакътя. Имаше стоманена врата в единия край на тунела и още една — в отсрещния. Двама пазачи стояха при горната порта, още двама патрулираха отвън. Преди да докараме поднебесния доктор, затворът се използваше само при дребни провинения на войници и никога досега не бях слизал в тази тясна, потискаща тъмница.