Възпламени ме

Крие нещо от мен.

— Какво има? — питам тихо, сядайки на пода срещу него.

Той вдига поглед към очите ми.

— Липсва ми Джеймс, ясно? Липсва ми хлапакът. — Кенджи звучи безкрайно изтощен. Направо виждам умората в очите му. — Не исках да го изоставям.

Сърцето ми моментално се свива на топка.

Разбира се.

Джеймс.

— Много съжалявам. Ще ми се да имаше начин да го вземем с нас.

Кенджи бръсва с пръст въображаеми прашинки от тениската си.

— Май е по-безопасно за него да остане там, където е — казва той, макар че видимо не вярва в нито една от думите си. — Просто ми се ще Кент да престане да се държи като дръвник.

Настръхвам.

— Всичко можеше да върви по мед и масло, ако просто се беше взел в ръце — казва Кенджи. — Ама не, трябваше да изпадне в истерии и драми. — Той въздъхва. — Толкова е емоционален, да му се не види. — Добавя внезапно. — Приема всичко толкова насериозно. Не може просто да се пусне по течението. Не може да се укроти и да продължи с живота си. Ох… знам ли. Както и да е. Просто ми се ще Джеймс да беше с нас. Липсва ми.

— Съжалявам — повтарям аз.

Лицето на Кенджи се изкривява в странна гримаса. Той махва безгрижно с ръка.

— Няма нищо. Ще ми мине.

Вдигам поглед и откривам, че всички останали са изчезнали.

Касъл, Иън, Алиа и Лили отиват към съблекалнята, а Уинстън и Брендън се разхождат из залата. Спират да обсъдят каменната стена, но не чувам какво казват.

Примъквам се по-близо до Кенджи. Опирам глава на ръцете си.

— И какво — подхваща той, — оставям те за двайсет и четири часа и двамата с Уорнър минавате от свръхдраматично гушкане към леденостудени погледи, а? — Кенджи рисува с пръст по меката настилка на пода. — Сигурно историята е интересна.

— Не бих казала.

— Сериозно ли няма да ми кажеш какво е станало? — Той вдига засегнат поглед. — Аз ти казвам всичко.

— Да, повярвах ти.

— Не ми се прави на умница.

— Какво е положението, Кенджи, наистина? — Оглеждам лицето му, вялата му усмивка. — Струваш ми се различен днес. Смачкан.

— Няма какво да ти кажа — измърморва той. — Просто ми липсва Джеймс, това е.

— Но не е само това, признай си.

Той замълчава.

Аз забивам поглед в скута си.

— Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Ти винаги си ме изслушвал и аз съм тук, ако искаш да поговориш с някого.

Кенджи врътва очи.

— Защо трябва да ме караш да се чувствам виновен, понеже не искам да участвам в сантиментални раздумки?

— Не е вя…

— Просто… просто съм в много кофти настроение, ясно? — Той поглежда настрани. — Чувствам се странно. Някак ми се вилнее днес. Искам просто да напердаша някого без всякаква причина.

Свивам колене до гърдите си. Отпускам брадичка върху тях. Кимвам.

— Имал си тежък ден.

Той изпръхтява. Кимва и забива поглед в стената. Натиска юмрук в мекия под.

— Понякога просто ми омръзва, разбираш ли? — Взира се в юмрука си, във вдлъбнатините, които кокалчетата му образуват в мекия, гъвкав материал. — Направо ми идва до гуша. — Гласът му внезапно затихва, сякаш изобщо не говори на мен. Гърлото му се движи, очевидно от емоциите, заклещени в гърдите му. — Постоянно губя близки хора. — Казва той. — Имам чувството, че това е всеки ден. Всеки шибан ден. Дотегна ми… втръсна ми вече…