Гръбнака на света

Уолфгар беше готов. Извит на една страна, така че да застане почти с лице към стената, той рязко замахна със свободната си ръка, при което веригата, скобата и каменният къс, който се бе откъртил от стената заедно с нея, изсвистяха във въздуха и избиха нажежената пръчка от пръстите на чудовището. То политна назад за втори път и Уолфгар отново се обърна с гръб към стената, като в същото време вдигна крака и стъпи здраво от двете страни на здравата скоба.

— Срути проклетото място! — възторжено се провикна Морик.

Тъмничарят се завъртя на пети и хукна да бяга.

От гърдите на Уолфгар се откъсна нов стон и той напрегна всеки мускул и всяка жила от желязното си тяло до краен предел. Тази скоба беше по-здрава от предишната, скалата, в която бе забита, беше по-твърда, ала мощта на младия мъж бе толкова страховита, че една от халките на веригата започна да се разхлабва.

— Давай! — окуражаваше го Морик.

Уолфгар натисна още по-яростно и най-сетне успя. Повлечен от собствения си устрем, той политна назад и се преметна през глава. Озова се на земята, без изобщо да се нарани, ала тогава го връхлетя нечовешка болка, страдание, по-жестоко от всичко, което злият тъмничар би могъл да му причини. В мислите си той вече не се намираше в лусканския зандан. Беше се върнал обратно в Бездната и макар оковите, които го стягаха допреди миг, да бяха скършени, той знаеше, че спасение няма, че е напълно беззащитен срещу своите нечувано силни мъчители. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер! Колко пъти го бе оставял да повярва, че е свободен, само за да го плени отново и да го хвърли насред вонята и тинята! Колко пъти го бе пребивал почти до смърт, а после го бе изцерявал с едничката цел да може отново да го пребие!

— Уолфгар! — настойчиво го викаше Морик, като в същото време дърпаше собствените си окови, разбира се, без никакъв резултат. — Уолфгар!

Ала варваринът не го чуваше, дори не го виждаше, заслепен от задушаващата мъгла на страшните си спомени. Свит на кълбо, треперещ от главата до петите като пеленаче — така го откри тъмничарят, когато след известно време се върна заедно с още дузина свои другари.

Не след дълго Уолфгар отново висеше на стената, този път прикован с букаи, предназначени за великан — дебели, яки вериги, които бяха закачени толкова нависоко, че краката му висяха на повече от метър над земята, а ръцете му бяха опънати настрани до краен предел. Като допълнителна предпазна мярка, пазачите му наредиха заострени колове зад него, та вместо да се освободи, единственото, което би постигнал, ако се дърпаше достатъчно силно, би било да се наниже на тях. Освен това го преместиха на друго място, далеч от Морик, и той остана сам, съвсем сам със спомените си от Бездната, без ъгълче, в което да се скрие и без бутилка, на чието дъно да потърси забрава.