Адският свят

— Нещо идва — прошепна Уйлямс. — Чувам го. И каквото и да е то, този път не е само.

Той направи няколко крачки в кръг и лицето му постепенно изгуби цвета си.

— Те са навсякъде около нас, Капитане. Чувам ги как прииждат от всички посоки. Твари от всякакъв вид.

— Бъди по-конкретен — заповяда Кристъл. — Какво точно чуваш?

— Твари от всякакъв вид — повтори Уйлямс, гласът му се извиси, той почти закрещя: — Те наближават! Трябва да се измъкваме, докато все още можем. Те идват за нас.

— Спокойно — каза Хънтър. — Изследовател, вие чувате ли нещо?

— Нищо, Капитане. Но ако неговият слух е усилен…

— Да — потвърди Хънтър.

Кристъл изтегли сабята си.

— Мисля, че не е лошо да намерим някакво прикритие, Капитане. Тук сме прекалено изложени.

— Напълно сте права, Изследовател. — Хънтър извади деструктора и бързо се огледа. Имаше много сгради наоколо, обгърнати от сенките на настъпващата нощ, но никаква врата не се виждаше. Някаква постройка вдясно му се стори полуразрушена от експлозия. Едната й част откъм улицата бе откъсната, останали бяха само метални пръчки като счупени кости и неравен отвор на върха на купчина натрошени камъни. Хънтър тръгна натам, останалите го последваха.

Изкатерването по камъните се оказа доста лесно. Капитанът спря на върха, извади полевия си фенер и го включи. Бледата златиста светлина разкри пред очите им просторна празна стая отвъд отвора. Сените бяха покрити със сребристи метални фигури, които образуваха смущаващи рисунки, граничещи с пълна липса на смисъл. Хънтър погледна към улицата долу. Той все още не виждаше и не чуваше нищо въпреки допълнителната възможност, която височината на чакъления хълм му предоставяше. Започна да си мисли дали Уйлямс в своята изнервеност не се е уплашил от собствената си сянка. Но в този момент до ушите му достигна лек шум, като шепот, като нещо много отдалечено в пространството. Той се завъртя и се взря в посоката, от където се чуваше шумът. Някъде далеч в мрака нещо се движеше. Хънтър се наведе и се скри зад един голям камък. Кристъл вече беше намерила прикритие. Уйлямс извади пистолета си, но стоеше на открито, воден в настъпващия здрач от засиленото си зрение.

— О, Господи! въздъхна той и гласът му секна.

— Какво е то? — попита Кристъл. — Какво виждаш?

— Някой е отворил вратите на Ада — отвърна Уйлямс. — И всички демони са нахлули в града.

Хънтър се обърна към Кристъл и погледите им се кръстосаха. Капитанът се взря отново в тъмнината, облачета бяла пара се носеха в студения въздух от дъха му. Сега, когато бяха спрели на едно място, му беше още по-студено. Точно в този миг той зърна за пръв път това, което се движеше срещу него, и леден ужас го накара да настръхне. Огромна вълна от подскачащ, бягащ и пълзящ живот се надигаше, заливайки широката улица, и се насочваше право към скрилите се хора, ужасяващ поток от кошмари и уродливост. Имаше твари, стъпващи на два крака, и други, които тичаха на четири, а и такива, които подскачаха във въздуха, като че бяха безтегловни. Имаше същества с вълчи зъби и нокти, които се хвърляха и разкъсваха съседите около тях. Имаше такива, които изглеждаха, като че бяха обърнати отвътре навън, и някои, чиито форми изобщо нямаха никакъв смисъл.