Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
Кръвта му рукна по ризата и палтото. Течеше много силно, много по-силно от човешка кръв — защото това беше кръвта на жертвите, от които бе пил тази нощ. Той въртеше глава, извиваше се, опитваше се да спре кръвта. Клодия заби ножа в гърдите му и той политна напред, отвори уста и вампирските му зъби се показаха. Ръцете му конвулсивно посегнаха към ножа и немощно се опитваха да се вкопчат в дръжката. Погледна ме, над очите му бяха паднали кичури коса.
— Луи! Луи!
Изпъшка пак и се свлече настрани на пода. Клодия стоеше и го гледаше. Кръвта му течеше като река. Той стенеше и се опитваше да се надигне, като се опираше на една ръка, а другата се мяташе по пода. Внезапно тя се спусна към него и впи ръце в шията му.
— Луи! — пъшкаше той отново и отново, докато се бореше отчаяно да я отхвърли от себе си. Но тя беше седнала на раменете му и се издигаше и спадаше заедно с тях, докато накрая той успя да я отхвърли. Тя падна на пода и бързо отстъпи от него. Беше вдигнала ръце към устата си, а очите ѝ за миг се замъглиха, но само за миг. Аз се извърнах от нея, целият треперех от видяното, не можех да гледам повече.
— Луи! — каза тя, но аз само поклатих глава. Цялата къща се залюля пред очите ми. Клодия обаче пак ме повика: — Луи, виж какво става с него!
Лестат беше спрял да се мята. Лежеше по гръб. Цялото му тяло се съсухряше, изсъхваше, кожата му ставаше дебела и сбръчкана, и толкова бяла, че личаха и най-малките венички. Аз ахнах, но не можех да откъсна поглед от него дори когато костите бавно започнаха да се очертават под плътта, а устните му се отдръпнаха от зъбите. Носът му се превърна в две зейнали дупки. Очите му обаче си останаха същите. Взираха се диво в тавана, а ирисите се въртяха лудо наляво-надясно, докато плътта залепваше за костите и се превръщаше в пергамент. Тялото му се свиваше под дрехите и накрая остана нещо като безжизнен скелет. Ирисите се извъртяха навътре и бялото на очите помътня. Лестат застина. Останаха само гъстата му коса, палтото и лъснатите до блясък ботуши. Само това остана от него. Аз се взирах потресен в него много дълго.
Клодия просто стоеше на мястото си. Кръвта беше попила в килима и цветята, изтъкани по него, бяха потъмнели. Кръвта лъщеше лепкава и черна и по дървения паркет. По роклята и обувките, по бузата на Клодия също имаше червени петна. Тя избърса петно от бузата си с една смачкана салфетка, потупа роклята си и каза:
— Луи, трябва да ми помогнеш да го изкараме оттук!
— Не мога — отвърнах аз и ѝ обърнах гръб, на нея и на трупа в краката ѝ.
— Да не си луд? Не може да остане тук! — каза тя. — Момчетата също. Трябва да ми помогнеш. Другото момче е мъртво от абсента! Луи!
Знаех, че е права, но ми се струваше невъзможно.
Наложи се да ме води за ръка до кухнята в двора. В пещта там още стояха костите на майката и дъщерята, които Клодия беше убила просто от глупост. Тя ги събра в една торба и я завлече през двора до каретата. Аз подкарах сам коня, като накарах пияния кочияш да се махне, и поех към края на града, към блатистото разклонение на реката, наречено Сейнт Джейн, към мрачното тресавище, което стигаше чак до езерото Пончартрейн. Клодия седеше до мен и мълчеше. Препускахме напред, докато не стигнахме осветените с газени фенери порти на няколко провинциални къщи и чакълестият път се стесни и стана много лош. Блатото се простираше и от двете ни страни — огромна стена от кипариси и лози. Усещах вонята на гнило, чувах шумоленето на животинките.
Клодия беше увила Лестат, по-скоро останките му, с един чаршаф, преди да го изнеса, и за мой ужас го беше поръсила с цветчета от хризантеми. Сега от каретата се разнасяше сладникава, погребална миризма. Трупът беше почти безтегловен и скован, сякаш беше направен само от сухожилия и стави. Прехвърлих го през рамо и тръгнах към черната вода. Тя бързо нахлу в ботушите ми и аз затърсих с крак някаква пътека в тресавището, за да се отдалеча от мястото, където бях оставил двете момчета. Влизах все по-надълбоко с останките на Лестат. Не знам защо. Накрая, когато вече едва виждах пътя, а небето изсветляваше застрашително, аз пуснах тялото му във водата. Останах там за миг и гледах разтреперан безформения бял вързоп под тинестата повърхност. Странната скованост, която бе защитавала разсъдъка ми, откакто потеглихме от Рю Роял, скоро щеше да премине и аз щях да осъзная с пълна сила стореното: Това беше Лестат! Цялата мистерия, трансформация, всичко потъна в мрака. Внезапно почувствах желание да скоча след него, сякаш тайнствена сила ме теглеше натам — да потъна в мрачната вода и никога да не изляза отново. Това желание беше така силно, че беше по-ясно от изречена заповед. Това беше повеля без думи: „Знаеш, че трябва да го направиш. Потъни в мрака. Отърви се от всичко.“