Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
— Ето. Готово — каза той най-сетне. Остави настрана шапката и опърпаната перука.
За миг враната остана неподвижна. После трепна, плесна с криле и се изправи на крака. Той не посегна да я докосне.
— Той ще иска вода, Фиц. От страх се ожаднява.
— Тя — поправих го.
Отидох до ведрото, напълних чаша и я донесох на масата. Поставих я, топнах пръстите си в нея и ги вдигнах така, че птицата да може да види водата, капеща в чашата, и се отдръпнах. Шутът беше взел шапката с още пришитата към нея перука. Вятърът, дъждът и снегът и борбата на враната се бяха отразили тежко на перуката. Части от нея се бяха заплели на къдри, други кичури висяха провиснали и мокри.
— Не мисля, че това може да се оправи лесно — рече той и я остави на масата. Вдигнах я и прокарах пръсти през косата в опит да ѝ придам що-годе приличен вид. — Кажи ми за птицата — помоли той.
— Уеб ме помоли да я прибера. Имала си… ами, не собственик. Приятел. Не обвързан с Осезание, а човек, който ѝ помагал. Излюпила се е с няколко бели пера в крилете и…
— Бяла! Бяла! Бяла! — заграчи изведнъж птицата. Заподскача към водата, типично подскачане на врана с двата крака, топна клюн дълбоко в чашата, после вдигна глава към тавана.
— Може да говори! — възкликна Шутът.
— Само както го правят птиците. Повтаря думи, на които е научена. Така мисля.
— Но тя ти говори чрез Осезанието ти, нали?
— Не съвсем. Мога да усетя чувствата ѝ: отчаяние, болка. Но не сме обвързани, Шуте. Не споделяме мисли, нито тя нейните, нито аз моите. — Тръснах шапката с перуката. Враната гракна изненадано, подскочи настрани и едва не разля водата. — Извинявай. Не исках да те стряскам. — Огледах тъжно шапката и перуката. Нямаха оправяне. — Момент, Шуте. Трябва да поговоря със Сенч.
Пресегнах се към Сенч с Умението. Перуката ми е повредена. Не мисля, че мога да се появя като лорд Фелдшпат.
Тогава ела както можеш, но побързай. Нещо се мъти, Фиц. Кралица Елиания направо кипи. Отначало помислих, че е ядосана, защото когато ме поздрави, очите ѝ бяха хладни и блеснали. Но изглежда необичайно топла, ликуваща почти, води танците с ентусиазъм, какъвто никога не съм виждал у нея.
Попита ли Предан дали има представа какво се мъти?
Предан не знае. Усетих как разтвори широко Умението си, за да включи Предан в мисловния ни разговор.
Може би Предан не смята, че има нещо нередно в това кралицата му толкова видимо да се забавлява тази вечер — подхвърли кралят саркастично.
Мъти се нещо. Усещам го! — отвърна Сенч.
Сигурно бих могъл да знам настроенията на съпругата си по-добре от теб — не остана длъжен Предан.
Не ми се слушаше повече дърленето им. Ще сляза колкото може по-скоро, но не като лорд Фелдшпат. Перуката е съсипана.
Поне се облечи модно, нареди Сенч раздразнено. Ако слезеш по туника и панталони, ще привлечеш вниманието на всички. Не носи поръчаното за лорд Фелдшпат. В гардероба му все трябва да има неща, които още не си носил. Избери от тях и побързай.
Добре.
— Трябва да тръгнеш — наруши тишината Шутът.
— Да. Как разбра?
— Отдавна съм се научил да отгатвам малките ти въздишки на раздразнение, Фиц.
— Перуката е съсипана. А с нея и самоличността ми като лорд Фелдшпат. Трябва да ида до стаята си, да подбера дрехи, да се облека и да сляза като някой съвсем друг. Мога да го направя. Но не ме забавлява колкото Сенч.
— И колкото мен някога. — Въздъхна на свой ред. — Как бих се радвал да бях на твое място тази нощ! Да си избера дрехи и да сляза прелестно облечен, с пръстени, обици и благоухание, и да се смеся със стотици хора, и да ям прекрасно сготвена храна. Да пия и да танцувам, и да се шегувам. — Въздъхна отново. — Ще ми се да можех да съм жив отново, преди да трябва да умра.
— Ех, Шуте. — Посегнах към ръката му и спрях. Щеше да се стресне и да потръпне от ужас, ако го докоснех, а когато правеше това, будеше болка и у двама ни.
— Трябва да тръгнеш веднага. Ще правя компания на птицата.
— Благодаря ти — отвърнах искрено. Само дано враната да не изпаднеше внезапно в паника и да запърха из стаята. Все пак беше почти тъмно и смятах, че ще кротува.
Почти бях стигнал до стълбището, когато въпросът му ме догони:
— Как изглежда тя?
— Тя е врана, Шуте. Врана. Черен клюн, черни крака, черни очи. Единственото, което я отличава от хиляди други врани, е това, че се е излюпила с малко бяло по перата си.
— Къде е бяла?
— Някои от перата ѝ са бели. Когато разтвори криле, те са почти на ивици. И има няколко бели туфи на тила, мисля. Другите врани оскубаха някои от перата ѝ.