Друговремец
- Автор: Габалдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Историческая фантастика
Электронная книга - «Друговремец». Краткое содержание книги:
Без да разбира как, Клеър преминава през портал на времето и се озовава в центъра на конфликти и интриги, които не разбира и които застрашават живота й. Но също така попада на Джейми Фрейзър – галантен и образован шотландски боец, чийто живот се оказва в нейните ръце.
Не бях сигурна какво да правя. Не исках да воайорствам, но се боях, че стъпките ми по каменния под ще привлекат вниманието им. Докато се колебаех, Джейми се откъсна от прегръдката им и вдигна поглед към мен. Очите му срещнаха моите и той ме позна. Повдигна вежди и рамене, разположи девойката по-удобно на коляното си и продължи със заниманието си. Аз също вдигнах рамене и се отдалечих на пръсти. Не беше моя работа. Не се съмнявах обаче, че и Колъм, и бащата на момичето биха счели това... „общуване“ за крайно неподходящо. Следващият побой можеше да се случи по негова вина, ако не внимаваха какво място избират за срещите си.
На вечеря седнах срещу него на дългата маса. Джейми ме поздрави любезно, ала ме наблюдаваше внимателно. Старият Алек ме прие с обичайното си „Мммпф“. Жените, както ми беше обяснил предния ден на поляната, не са естествено предразположени да ценят конете и затова с тях се говори трудно.
– Как върви опитомяването на конете? – попитах, за да прекъсна с нещо старателното дъвчене срещу себе си.
– Добре, добре – отвърна предпазливо Джейми.
Взрях се в него над купата с варена ряпа.
– Джейми, устата ти изглежда подута. Да не те е бутнал някой кон? – подкачих го.
– Да – отговори той и присви очи. – Не внимавах.
Каза го спокойно, ала усетих как голямото му стъпало застава върху крака ми под масата. Притискаше го леко засега, ала заплахата бе ясна.
– Лошо. Тези кобилки може да са опасни – рекох невинно.
Джейми ме настъпи здраво, а Алек каза:
– Кобилки ли? Ти не работиш с кобилките, нали, момко? – Опитах се да използвам другия си крак като лост, за да се освободя от Джейми, ала не успях. Накрая просто го изритах в глезена и той почти подскочи.
– Ама какво ти има? – попита Алек.
– Прехапах си езика – измърмори той, като ме гледаше свирепо над дланта, с която притискаше устата си.
– Недодялан младок. Не че очаквам друго от идиот, дето не може да се пази от кон, когато... – Алек продължи така няколко минути, обвинявайки помощника си надълго и нашироко в несръчност, мързел, глупост и като цяло в некадърност. Джейми, навярно най-сръчният човек, когото бях виждала, не надигна глава и упорито набиваше по време на цялото конско, макар целият да се изчерви. Аз си гледах в чинията до края на вечерята.
Джейми отказа втора порция яхния и рязко стана от масата, като така сложи край на тирадата на Алек. Старият коняр и аз задъвкахме безмълвно. Старецът обърса чинията си с последната хапка хляб, облегна се назад и ме загледа язвително със синьото си око.
– Не трябва да вадиш душата на момчето – рече той. – Ако баща ѝ или Колъм разберат, младият Джейми ще получи нещо повече от насинено око.
– Например съпруга? – Отвърнах непоколебимо на погледа му. Той кимна бавно.
– Може. А не тази трябва да е жена му.
– Така ли? – Това ме поизненада, особено след думите на Алек на полянката.
– Не, трябва му жена, не момиче. А Лери ще си остане момиче и на петдесет. – Мрачно извитата уста се изкриви в подобие на усмивка. – Може да си мислиш, че съм живял в обор цял живот, но имах жена за съпруга и знам разликата. – Той се заизправя, ала не откъсна поглед от мен. – Ти също я знаеш, моме.
Посегнах към него, за да го спра.
– Как разбра?
Старият Алек изсумтя подигравателно.
– Може да съм едноок, ама не съм сляп. – Той се отдалечи с накуцване и сумтене. Намерих стълбището и се качих в стаята си, размишлявайки какво имаше предвид конярят с последните си думи.
1 Началото на британската приспивна песничка „Старият крал Коул“. – Бел. прев.
2 Едно от названията на феите. – Бел. прев.
9. СЪБОРЪТ
Животът ми приемаше някаква форма, ако и не все още посока. Събуждах се по изгрев с останалите обитатели на замъка, хранех се в голямата зала и ако госпожа Фиц нямаше пациенти за мен, се хващах на работа в огромните градини. Още няколко жени работеха там, а край тях нареждания чакаха дребни и едри момчета, които се навъртаха наоколо и мъкнеха боклуци, инструменти и тор. Обикновено работех там по цял ден, а от време на време наминавах към кухнята, за да помогна в приготвянето на следващото хранене, освен ако нямаше спешен случай в Кланицата, както наричах складчето на ужасите на покойния Дейви Бийтън.
Понякога приемах поканите на Алек да посетя ливадите, където конете хрупаха пролетна трева и сменяха зимната си козина с нова, лъскава.
Имаше дни, когато си лягах веднага след вечеря, изтощена от работата. В други, когато можех да си държа очите отворени, се присъединявах към хората в Залата и слушах истории, песни и музика. Можех да слушам уелския бард Гуилин с часове, въпреки че почти не разбирах какво казва.