Сексът и комунизмът 2
- Автор: Фучеджиева Милена
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Enthusiast
- ISBN: 9786191641932
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сексът и комунизмът 2». Краткое содержание книги:
Едно високопоставено семейство, родено от невидимо насилие, притежава всичко, което човек може да пожелае. Освен едно - достойнство.
Липсата на свобода в България е развращаваща даденост.
Замириса на филийки. Колев и незасегнатата от каквито и да било истини и свободи негова съпруга се суетяха щастливо из кухнята, докато Лола сервираше и кроеше план в главата си.
Седнаха да вечерят. Той беше усмихнат и щастлив заради новината с внучето, а Маруся внимателно прикриваше, че наблюдава поведението му към дъщеря й. Колкото и да бяха нелепи и казани в яд, думите на Лола й се бяха запечатали в главата. И мократа му пижама... Това бяха глупости, но все пак. А Лола изглеждаше спокойна, защото беше решила какво да прави. Усмихна се на невъобразимия фалш, в който живееше - знаеше, че погледнати отстрани, те бяха едно истински щастливо и сплотено семейство, облагодетелствано с всичко възможно в социалистическа България.
През лицето на Маруся мина незабележима сянка. Секунда и вече я нямаше. Случилото се снощи в спалнята им беше необичайно. И нямаше нито една жена в министерството, която да предизвика подобна „бурна реакция“ в съпруга й. Нямаше съмнение в това. Налагаше се да прогони тези мисли от главата си, каквото и да й струваше това! Слава богу, Орлин беше във фантастично настроение, всъщност никога не го беше виждала в по-добро настроение, дявол да го вземе! Започна изречението с Бог и го завърши с дявола. Трябваше да игнорира този знак. Не вярваше в знаци.
- Да пием за бебето, каквото и да е то! Аз предчувствам, че ще е момче обаче! Наздраве, момичета!
Лола се усмихна с огромна, открито фалшива усмивка, и се чукна с нектара от кайсии.
- Аз пък предчувствам, че ще е момиче и ще го кръстя Стефания.
Колев намигна на майка й. Малката беше сладка.
- Ние нали имаме право да подскажем имена също?
Потърси погледа на Лола. Гледаше я упорито, докато тя не отвърна на погледа му и на секундата сърцето му ускори ход. Мамка му, това момиче го караше да се чувства млад, жив и силен. Тя веднага усети. Ах, колко хубаво беше това. Усмихна му се с най-загадъчната усмивка, на която беше способна. Загадъчна и едновременно съблазнителна. Красива двайсетгодишна Мона Лиза.
- Не, нямате.
Маруся на секундата разбра усмивката й и си наложи да не се меси. Нищо да не казва. Да не реагира. Всичко й се изясни. Дъщеря й напук флиртуваше с мъжа й. Не, това бяха глупости. Господи, съвсем вече се беше побъркала покрай Лола. Нито тя флиртуваше с Орлин, нито той имаше нещо към нея. Държеше се с нея нежно като със собствено дете, а Лола изпълняваше това, което Маруся я беше накарала да прави. И все пак това, че той изобщо не реагира на безцеремонния й тон, беше леко странно.
- Добре, детето е твое, ти решаваш, разбира се. Но трябва все пак да обсъдим някои неща.
- Разбира се, че ще ги обсъдим, но крайното решение ще е мое.
Обзе я огромно и напълно лъжливо спокойствие. През нощта Лола изпадна в тежка депресия. Не можа да спи заради жегата, бременността, писмата, миналото на баба й, погледите на Колев, отказа на майка й да застане на нейна страна, разговорите за името. Просто нямаше причина, заради която да има добър и спокоен сън. Не можеше да се бави. Трябваше да действа по най-бързия начин, иначе щеше да полудее. Имаше план. Отчаян, но план.
46.
На следващия ден отиде в апартамента на „Крум“ и свали пистолета от тавана. Сложи го на камината в хола. Седна на фотьойла до телефона и посегна към слушалката. Сърцето й биеше с всички сили от страх. Трябваше да приключи по-скоро, беше безсмислено да продължават да си играят на котка и мишка. Нямаше илюзии, че на пръв поглед, той беше несравнимо по-силният, но вторият поглед, решаващият, всъщност беше неин. Взе слушалката и набра номера.
- Ало, бихте ли ме свързали с кабинета на Орлин Колев?
- За кой да му предам?
- Лилия Карамихова.
- О, здравейте, другарко Карамихова! Ей сега...
Секретарката сервилничеше, а Лола премести слушалката в другата си ръка, защото се навлажни. Избърса потта в роклята си. Отпи глътка вода от чашата, която беше сложила предвидливо до себе си. Устата й така беше пресъхнала, че й беше трудно да преглъща, а трябваше да говори.
- Лола! Какво става, моето момиче? Да не се е случило нещо?
Плътният глас на Колев звучеше сърдечно и загрижено. Лола се мобилизира, изправи рамене, пое си дълбоко дъх и заговори с най-нежния си, крехък и беззащитен тон:
- Не, не! Не се притеснявай, всичко е наред... Имам нужда да говоря с теб.
- Добре, довечера след вечеря...
- Не, не искам вкъщи... и не искам пред майка ми.
„Каза „вкъщи“, помисли си Колев, „това е чудесно... И не пред Маруся...“